Жестът на поета Стефан Цанев отекна силно в медиите. Нямаше
да бъде така, ако той не беше силна личност и голям творец. Отказа наградата от
Министерството на културата. Каза ясно: не желае да попадне в една компания с
наградения преди два месеца началник на Шесто управление.
Беше еднакво похвален и оплют, което вероятно е очаквал.
Все пак Цанев не е искал да направи жеста си тихомълком –
искаше да е публичен, иначе просто би пратил писмото до мейла на
министерството.
Вежди Рашидов реагира примитивно – за да уязви поета, му
каза, че всъщност няма от какво да се отказва, указът не бил подписан… Министърът
в оставка написа писмо-отговор с тон ала „потупване по рамото”, сякаш питаше:
Абе ти пък какво се правиш на репресиран?
Със същия мотив – да го унизят, някакви автори от някакъв
„Съюз на свободните поети” призоваха Цанев да върне и ордена „Стара планина” –
нали му бил даден от Гоце.
Ако цялата история има смисъл за българите, той е този: жестът
на поета стана лакмус за обществената чувствителност днес към въпроса за
свободата и несвободата, за репресиите, автоцензурата, историческия страх
(тогава), наследения страх
(сега), наследените комплекси…
По въпроса „Има ли право Цанев да постъпи така?” се изказаха
такива корифеи на моралната мисъл като Георги Коритаров и Божидар Димитров –
доказано съпричастни към ДС.
Днес, както и през 1990 г., някои се опитват да ни кажат: И
какво като имаше Шесто? И какво като имаше ДС? Демек, било каквото било.
Жестът на поета ни кара да се замислим доколко нашите родни
политици се опитват да ни потопят в post-truth politics, където фактите се
подменят с удобна за силните на деня интерпретация. Зад скритата тук форма на
първо лице, множествено число аз имам предвид единствено критично мислещите
българи, които са малцинство, но все още съществуват.
Никой не беше наказан за убийството на Георги Марков. Всичко
беше потулено. Но му направиха паметник в София.
Никой не беше обвинен за убийството на Надя Дункин – основен
свидетел по делото за лагерите на смъртта, пречукана в дома си.
Неприемливо е да се замазва с цинизъм всичко мръсно, жестоко
и подло от годините на комунизма. Днес знаем кой уби Райко Алексиев. И какво от
това? Дъщерята на палача беше предложена от българското правителство да оглави
ООН.
Няма нищо морално приемливо във въпроса „И какво от това?”
Няма коментари:
Публикуване на коментар