София, 26 февруари 2022 г.
В рубриката "Машина на времето" представям една фотография, която направих на първия в България протестен митинг против войната в Украйна, който се проведе не другаде, а пред Президентството. Малко преди това свенливо летецът Румен Радев отказа да използва дори думата война.
Алексей Навални пое от изправителна колония №3 „Полярен вълк“ към безсмъртието.
Ако беше личност само от национално значение, смъртта на Навални нямаше да получи отзвук в цял свят. Нямаше да има бдения и палене на свещи...
Понеже неговата борба беше като битка между Давид и Голиат, светът бе изумен от риска, който Навални пое още със завръщането си в Русия. Диктаторите не работят с някаква невероятна палитра от инструменти, действията им са предвидими, очаквани, подлежат на точна прогноза... Разбира се, не толкова точна, че да се каже в кой ден и час ще отстранят враговете си, но дотолкова точна, че крайният изход да не бъде изненада. КГБ никога не е проявявало кой знае какво въображение.
Както каза преди време Марина Овсянникова, Путин не разполага с достатъчно новичок за всичките си врагове, но за Навални направи всичко необходимо... От присъдата през август 2023 г. до смъртта в затвора през февруари 2024 г. изминаха 6 месеца. Колко морално кастрирани трябва да са ония, които отхвърлят очевидното – Путин уби Навални!
Руският народ ще намери начин да се отърве от диктатора, но очевидно не е лесно. След 100 години ‘красная площадь’ ще носи името на Навални.
Виждам в българския интернет тук-там знаци на увъртане, инсинуации и дори иронизиране на смъртта на най-изтъкнатия опозиционер от Русия. Дори някой си позволи фриволния цинизъм – „няма ли България да обяви национален траур?“
Скърбим за Алексей Навални, защото такива герои се раждат рядко. Как само приляга за мащабите на неговата личност онова изречение от нашия неповторим Христо Ботев: „Няма власт над оная глава, която е готова да се отдели от плещите си в името на свободата и за благото на цялото човечество!“
