Не е ясно защо журналистът нарича дамата „момиче”. На 25
години всяко момиче е отдавна жена.
От текста, публикуван във в. „Стандарт”, се лее една възхита
от решението на „момичето” да превърне тялото си в учебник по история. Сякаш ни
представят нещо твърде оригинално. Авторът
пише: „Нито времето, прекарано в болка, нито похарчените пари могат да изместят
обичта на момичето към България”.
Не съм лишен от чувство за патриотизъм, но смятам, че това е
израз на чалга естетиката, която е облъчвала дамата през целия й живот. Тя е
все пак връстник на демокрацията. Историята, сведена до клишета, манифестирани
като знаци по тялото. Наниз от клишета, които не я правят „патриот”. Понеже
историята е „дълга”, а тялото – „малко”, дамата ще бъде принудена да избира все
по-прецизно кое да включи в своята антология
и кое да пренебрегне. [Както режисьорът преглежда 500 минути заснета
лента, за да монтира 60-минутен филм.] Тя неизбежно ще се сблъска и с едно
важно противоречие: някои неща могат само да се изобразят, други – само да се
разкажат.
Разбира се, това е преди всичко въпрос на избор. Някакъв
импулс, някаква вътрешна потребност, някакво желание да се манифестира „чувство
за патриотизъм”. У мен обаче изникват още въпроси. Нямаше да се зачудя толкова,
ако героят на статията беше младеж, а не дама на 25 години. Сюжетите на
патриотизма по-силно лепват върху бицепсите на някой „ултрас”… Нали? Женското
тяло буди интерес без помощни средства. Засилва ли се еротичното у нея на фона на „Мизия,
Тракия, Македония”?
