Признание post mortem

Парче камък винаги е добра отправна точка за рояк от мисли, които идват ей така, отникъде, и започват да те чоплят отвътре, докато не ги запишеш.

Една надгробна плоча ме стресна като вик от миналото, вопъл към днешния ден и памет за време, което никога няма да се върне.

Трябвало е да се родиш примерно през 18 век, ако си се надявал да получиш признателност за тежкия труд. То друг труд не е имало – нали всичко е било без механизация, с примитивни уреди, когато е трябвало да употребиш огромна част от денонощието за която и да било дейност. Тогава, ако си работил като вол, си щял да получиш подобаващо признание post mortem във вид на старателно издълбан релеф. Два вола теглят ралото, а ти – също като вол – вървиш след тях с остена.

Това е трябвало да напомни на потомците, че най-ценната черта на покойника е била трудолюбието. Трябвало е да им напомни и друго – че всичко, което са получили в наследство, е плод на изнурителен труд.

През 21 век, ерата на виртуалната реалност, най-много да получиш постинг във фейсбук, който ще събере 800 лайка за 24 часа, а след това ще бъде забравен… и при всички случаи няма да съществува след 200 години.

Хубави са били времената, когато всичко значимо е било записвано върху камък.