Във Фейсбук според мен върви един смешен плач за бутнатия
паметник на Ленин в Киев. Плач, който е твърде екзотичен на фона на нормалното
безразличие към (точно) този символ на комунизма. Казвам това днес, в края на
2013 г., от гледна точка на българското общество, в което на дневен ред не е
дори въпросът да се бутне или не паметникът на съветската армия. У нас бюстове
на Ленин няма дори на „Позитано” 20. Нормално е да виждаме лисото теме на Владимир Илич само в музея
на социалистическото изкуство.
Тези българи , които смятат за важно събарянето на паметника
на Ленин, вероятно са останали по свой си начин в 1989 г. Постоянното обсъждане
на паметници е данъкът, който бавноразвиващите се общества са принудени да
плащат... Общества на изток от Берлинската стена...
Бутането на паметник в която и да било държава има значение
само за гражданите на тази държава. Комично е, че тук някои се опитват да
плачат на чужд гроб. Трябва да свикнат с мисълта, доколкото е възможно, че
островите на комунизма в света стават все по-малко.
Постоянното поставяне на фокуса на обществото върху паметници
ни обрича да живеем с призраци.
Няма коментари:
Публикуване на коментар