Думи за д-р Дертлиев

Днес се навършиха 100 години от рождението на д-р Петър Дертлиев.

Направих си един експеримент. Прегледах няколко вестника да видя дали някой се е сетил да напише пет думи за големия политик, патриот и демократ. Разлистих левия „Дума”, „Стандарт”, „24 часа, „Сега”, че дори и вестниците на Пеевски „Телеграф” и „Монитор”. Никой не беше споменал тази годишнина. Не се бе сетил нито един редактор.

Сайтът „Пик” съобщи: “В Народното събрание отбелязаха 100 г. от рождението на д-р Петър Дертлиев”. Имало все пак изказване от трибуната, напомняне за великия българин.  

Спомням си кога го видях за първи път „на живо”. Доцент Елиезер Алфандари покани мен и още двама студенти от Журналистическия факултет да присъстваме на един българо-германски форум в хотел „Кемпински”. Сякаш беше 1997 година, ако паметта не ме лъже. Д-р Дертлиев бе сред официалните гости. Качи се на трибуната. Излъчваше младежка енергия въпреки сивите коси. Говореше уверено, с ясна мисъл, с логични преходи от една тема към друга. Направи преглед на ситуацията в България. Помня едно изречение, което се вряза в паметта ми: „На дълъг път се тръгва с малки крачки.”

Дотогава познавах личността на д-р Дертлиев само от медиите. Целият преход към демокрация от началото на 90-те години нямаше да бъде това, което е, без него. Беше идеалист. Дори когато го плюеха, не губеше ентусиазма си. Не носеше у себе си омраза към тези, които го бяха пратили в концлагера „Росица”. Нямаше жажда за мъст. Излъчваше някаква библейска мъдрост. Дори опонентите му признаваха дарбата на първокласен оратор. Но той не боравеше с 20 предварително заучени фрази от наръчника „Как да усвоим жаргона на Брюксел за седмица”…

Ако днес не се говори за личността на д-р Дертлиев, вероятно е затова, защото много хора се чувстват неловко в сянката на великани.

След още 25 години ще има историци, които ще посмеят да напишат честни книги за началото на демокрацията. Няма как да не се поровят в интервютата на д-р Дертлиев, за да открият откровения „от кухнята” като например това, публикувано във в-к „Култура” през 1991 г.:

„Знаех, че ще има инфлация, знаех, че ще има безработица, но г-н Луджев твърдеше: "Имаме комплект от мерки, но не ги казваме, за да не ги вземат комунистите. Еди-кога си ще започне подобряването..." И оттам почва трагедията. Костов влезе в парламента случайно поради смъртта на един от кандидатите от Пловдив. Просто ние не знаехме кой идва при нас.

Второ - повече или по-малко започна "внасяне" на идеи отвън. И по-специално от Америка. Няма защо да го крием. Това е "внос" от най-десните кръгове в Америка. Когато кажем на някой в Европа, че поддръжник на "Подкрепа" са транспортните работници в Америка, на тях им е ясно. А който плаща музиката, той я поръчва. У нас няма икономическа база за много от тези идеи, те са нелогични и абсурдни. Костов, който беше се заканил да не прави нищо социално, сега го прави, но го прави под натиска на събитията, не по убеждение, половинчато.”

Д-р Дертлиев не вярваше, че БСП се е променила, само защото си е сменила името. Говореше открито срещу комунистите. Заедно с д-р Атанас Москов възстанови любимата си партия, но му отмъстиха, като успяха набързо да я разбият. Тя се разпадна на практика около 1999-2000 г. чрез “вътрешни борби”… Вярвам, че това стана не без помощта на БСП. Не се сбъдна мечтата му. (Пак през 1991 г. той казва: “За мен най-хубавото ще е партията да стъпи на крака, да дойде един млад човек, да го благословя и да се успокоя за бъдещето на партията.”)

Днес нямаме нито един политик от ранга на д-р Дертлиев. В последното си интервю той ни каза:

„Не всички в политиката са мръсници: Втълпяват ни, че са нужни млади и неомърсени хора. Какво значи невинни? Няма невинност, която не е поискана. Невин­ност е тази, която е поискана и е отказала да се омърси. Нужни са не млади, а хора, които са имали възможност да се омърсят, но не са го сторили. На 19 г. ми предложи­ха да стана пълномощен министър и професор. Аз оти­дох в затвора. Аз и хиляди мои другари доказахме, че сме невинни. Там е изборът.”