Мисля, следователно съществувам: Какво дава фотографията на историята

понеделник, 20 август 2018 г.

Какво дава фотографията на историята

На 21 август 1968 г. радио “Прага” съобщава за нахлуването на войските от Варшавския договор в Чехословакия. Наближава краят на Пражката пролет, продължила едва седем месеца.

Не, гражданите на Чехословакия не смятат, че получават достатъчно свобода. Не смятат, че съветският модел е техният модел. Искат социализъм с човешко лице.

Москва не желае промени. Отказва да приеме Александер Дубчек – реформатор, демократично избран през януари 1968 г. за първи секретар на комунистическата партия.

Според съвременна статия на BBС броят на войниците окупатори достига 175 000 души, други източници сочат много по-високи числа. Военните остават там до ноември същата година.

Съветската пропаганда чрез ТАСС обявява, че намесата е по молба на комунисти от ръководството на страната, за да се спре контрареволюцията.

На 20 август е издадено секретно постановление на Министерския съвет на НРБ и нашата страна се включва в окупацията. Освен братушките, от Варшавския договор участват само Полша, Унгария, ГДР и България. БКП изпраща 12-и и 22-и мотострелкови полк.

Нахлуването е осъдено от Чаушеску, лидер на комунистите в Румъния, който критикува агресията още на 21 август пред многохиляден митинг в Букурещ.

Албания напуска Варшавския договор.

Армията на Чехословакия получава заповед да остане в казармите, да не оказва съпротива. Дубчек отправя призив към гражданите да не се съпротивляват. Това не оказва особен ефект: хората замазват с боя знаците по пътищата или ги премахват, за да объркат войските. Опитват се да отворят люковете на танковете, пъхат стоманени пръти във веригите, крещят срещу нападателите. Паркират автобуси и лични автомобили по улиците пред националното радио в столицата, за да осуетят неговото превземане.

Тъжната статистика на жертвите е над 80 според съвременни историци. Един български войник загива по време на събитията.

Съпротивата на чехите и словаците е документирана в стотици фотографии.

Едни от най-значимите класици на фотожурналистиката са ни оставили свидетелство за това жестоко време. Щеше ли пак така да се пренесе след 50 години чувството за безпомощност и обреченост, за бунт и съпротива, ако ги нямаше тези изразителни, покъртителни кадри?

Пиша това с тъга, защото пропагандата има лостове да заличи – чрез мълчание и дезинформация – истината за събитията, дори когато са изминали пет десетилетия. Според проучване на в-к “Гардиън” днес 50 процента от руснаците не знаят нищо за Пражката пролет и нейното брутално потушаване.