Плахи крачки по улица “Ян Палах”

Знаете ли, че във Варна има улица “Ян Палах”? Невероятно, но факт. Дори България, настояла яростно за военна намеса в Чехословакия, след промените намери начин да се поклони пред един студент, останал завинаги на 20 години. (Нищо, че в 95 процента от селата ни главните улици се казват “Георги Димитров”.)

Днес направих бърз преглед на няколко вестника, за да видя как журналистите са отбелязали 50-годишнината от разгрома на Пражката пролет.

Един добър и уважаван от мен всекидневник представи на 20 август обемно интервю с генерал Цветан Тотомиров, бивш началник на Генералния щаб, бивш участник в окупацията на Чехословакия. Няма и намек за съжаление за инвазията. Има думи, празни думи, псевдоисторически прочит на събитията, бърборене, възхвала на социалистическата армия… Интервю в стил “Работническо дело” – 1980 година.

“Войниците бяха безупречни, а с поведението си по най-убедителен начин защитиха честта на българския войник и с нищо не накърниха достойнството на местното население.”

“Местните ни приемаха като окупатори, но непрекъснатите контакти създадоха известна близост и дадоха възможност да изучим в някаква степен езика. Това още повече засили връзките.” (Ето, имало все пак полза от инвазията, хората чужд език научили! Връзки създали!)

“Почти всеки август журналистите ми напомнят за това. Опитваха се да ме накарат да се чувствам виновен единствено за това, че по независещи от мен обстоятелства съм участник в тези събития, макар и като командир на взвод.”

Не, то журналистическите въпроси не могат да провокират  чувство за вина, това го знае всяко хлапе. Това е ясно.

Ако има някаква стойност цитираното интервю, тя е в това, че дава информация за реалната нагласа “Отиваме на война”, предадена чрез описанието на подготовката: на 20 август се извършва “дозареждане на техниката с гориво на 100 процента, зареждане на всяка машина с хранителни продукти като неприкосновен запас за пет дни, пълненето на пълнителите с бойни патрони (!)  и налентоването на кутиите на картечниците…”

Нали никой не си е помислил, че генералът споменава за убития български войник? Не, няма нужда от излишни подробности.

Ето такива журналистически текстове дават чудесна възможност за рециклиране на лица, които отдавна са забравени… Заслужено.

Сещам се за едно стихотворение от Валери Петров, който го е държал в чекмеджето си от 1969 г. до 1989 г. и за първи път го е прочел в 65 аудитория на Софийския университет след промените…

Самоизгаряне

Валери Петров

Ян Палах не е между живите вече,

Ян Палах е нейде далече, далече,

високо там нейде във въздуха син,

над Прага трептящ като дъх на бензин.

Един миг, едно тяло с пламтящи коси -

преди миг само бил и вече не си ...

Ян Палах го няма, а у нас нито звук,

Ян Палах го няма, а ний сме си тук,

и бензинът е нашият и го помниме ние

как във лъскава струя от сондата бие

и как с него по бузите се мажат със смях

Ванюша, Катюша, Алексей, Абдулах!

Филми, книги, идеи, къде сте в живота?

Нима сте измислици на два Дон Кихота

и нищо, и нищо от вас не остава,

освен това облаче дим над Вълтава

и тоз вик "Свобода !" едва чут, едва чут

в януарския въздух, синьо - розов от студ?

Ян Палах го няма и така ни се пада -

сега всеки си има своя вътрешна клада,

на която страхлив, разтреперан и ням,

се самоизгаря от мъка и срам!