Защо скърбим за Алексей Навални

 

Алексей Навални пое от изправителна колония №3 „Полярен вълк“ към безсмъртието.

Ако беше личност само от национално значение, смъртта на Навални нямаше да получи отзвук в цял свят. Нямаше да има бдения и палене на свещи...

Понеже неговата борба беше като битка между Давид и Голиат, светът бе изумен от риска, който Навални пое още със завръщането си в Русия. Диктаторите не работят с някаква невероятна палитра от инструменти, действията им са предвидими, очаквани, подлежат на точна прогноза... Разбира се, не толкова точна, че да се каже в кой ден и час ще отстранят враговете си, но дотолкова точна, че крайният изход да не бъде изненада. КГБ никога не е проявявало кой знае какво въображение.

Както каза преди време Марина Овсянникова, Путин не разполага с достатъчно новичок за всичките си врагове, но за Навални направи всичко необходимо... От присъдата през август 2023 г. до смъртта в затвора през февруари 2024 г. изминаха 6 месеца. Колко морално кастрирани трябва да са ония, които отхвърлят очевидното – Путин уби Навални!

Руският народ ще намери начин да се отърве от диктатора, но очевидно не е лесно. След 100 години ‘красная площадь’ ще носи името на Навални. 

 

Виждам в българския интернет тук-там знаци на увъртане, инсинуации и дори иронизиране на смъртта на най-изтъкнатия опозиционер от Русия. Дори някой си позволи фриволния цинизъм – „няма ли България да обяви национален траур?“

Скърбим за Алексей Навални, защото такива герои се раждат рядко. Как само приляга за мащабите на неговата личност онова изречение от нашия неповторим Христо Ботев: „Няма власт над оная глава, която е готова да се отдели от плещите си в името на свободата и за благото на цялото човечество!“

Сбогом за човечеството

 

 

Някакви самопровъзгласили се „екоактивистки“, възгрозни и умствено недоразвити, заляха с доматена супа едно от най-известните платна на Ван Гог в Националната галерия в Лондон. Тъжно е, както и да го погледнем. Разрушаването на световното културно наследство не е послание в полза на екологията, а е тъжна вест за бъдещето на хомо сапиенс, защото успоредно с хомо сапиенс върху планетата паразитират и други видове, изправени все още на два крака, но вече силно отдалечени от разума.

Тъжни са новините за бъдещето на човечеството. Довчера се опасявах, че най-силната заплаха идва от нисък мъж с Наполеонов комплекс, обитател на Кремъл. А днес си мисля, че преди да гръмне трета световна, виждаме още тези дни, всеки ден, малки знаци за предстоящия Апокалипсис.

Моето черногледство не ми носи тъга, не ми носи тревога. Би трябвало да ми носи утеха. Не е ли утеха донякъде, ако човешкият род успее да изчезне поне седмица, преди да унищожи върховете на човешкия гений, които вече няма причина да бъдат пазени в музеите.

Изхвърлете всичко на площада! И Рембранд, и Ван Гог, и Моне! Нека с доматена супа и пикоч различни активисти да поставят край на цивилизацията, за да не съжаляваме, когато все пак в един слънчев летен ден гръмнат и атомните бомби на Путин!

Усещане за спешност

 

Карикатурата е създадена преди няколко години, 

далеч преди началото на войната в Украйна.

Машина на времето: Как Артур Шик видя Англия и САЩ като безпомощни наблюдатели

"Мечтанието на един луд"

 

"Геополитика, 1941"

В рубриката „Машина на времето“ предлагаме две карикатури от един талантлив художник и карикатурист – Артур Шик.

Шик е полски евреин, роден през 1894 в Лодз, умира през 1951 г. в САЩ.

Артур Шик рисува много карикатури, свързани със събитията от Втората световна война. Получава ласкави оценки за работата си като художник и карикатурист. Негови рисунки намират място на корицата на сп. „Тайм“. Илюстрира книги. Приятел е с Елеонор Рузвелт, първата дама, която сравнява работата му с битката на войниците на фронта. Когато рисува неин портрет, той го подписва с думите “Arthur Szyk, soldier in art.“ /Артур Шик, войник в изкуството./

В двете карикатури, които предлагаме днес, обръщаме внимание на образа на немския диктатор Хитлер, изобразен с антураж от генерали, които напомнят за шутове. Но в същото време виждаме и в двете карикатури особената позиция, която Шик дава на Чичо Сам и на английския лорд - символ на свободния свят. В първата сцена /"Мечтанието на един луд"/ те са оковани и молят за милост. Втората сцена показва диктаторите Хитлер, Сталин и Мусолини, които си разпределят парчета от световната карта. Тук Чичо Сам и лордът са просто наблюдатели, недоволни, намръщени, но безпомощни. Техните фигури са представени на зрителя дори визуално по-безплътни, изпълнени с леки движения на молива, поставени в друго пространство или извън пространството.

И двете карикатури са от 1941 г., преди Пърл Харбър.

Въпросите са повече от отговорите, но някои истини са лесни за дефиниране

Никита Хрушчов с Първата дама на САЩ - Жаклин Кенеди

Философите знаят, че има няколко важни въпроса, за които няма лесен отговор и няма един-единствен отговор. Кой съм аз? Какво е човекът? Защо сме живи?

Има дни, в които научавате много неща за себе си, за света и за хората около вас. Представете си всичките си приятели на една обща снимка – един пие вино, друг – водка, трети не обича баница, четвърти излиза само с блондинки, пети не обича да гледа хората в очите, когато говори. Ако ги разпитате как възпитават децата си, ще ви рекат – най-важното, възпитавам ги да бъдат добри хора, да различават добро от зло.

Ама така ли е?

Още Платон казва, че докато има хора, винаги ще има войни. Никой не е успял да го опровергае досега, но няма майка, която да каже на сина си – иди на война!

Наблюдавате ли стените на приятелите си във Фейсбук? Наблюдавайте ги просто с експериментална цел. След нападението над Украйна стените закипяха. Не всички. В общата ситуация, въз основа на действието, виждам три модела на поведение: /1/ Путин има причини, беше принуден да нападне, каква държава е Украйна; /2/ Путин е агресор, нападна суверенна държава и /3/Войната е зло, нека има мир.

Първите два типа – ясни са, не е нужно да се говори твърде много по тях. Третият тип са херувимите. Харесват Путин, но не върви да го декларират, сякаш е тайна, която пазиш за себе си. Сякаш имаш по шест пръста на стъпалата и риеш с крака в пясъка, та да не се вижда. На пръв поглед – пацифизъм. Нали имате такива познати – за първите пет дни на войната са сложили на стената си само един бял гълъб с маслинова клонка в клюнчето.

Впрочем Пабло Пикасо много обичаше да рисува гълъби, рисуваше ги дори върху чинии и гърнета. А Андрей Николов правеше предимно лъвове – това се търсеше в младата българска държава. Днес никой скулптор не прави лъвове.

Но да се върна на херувимите.

Трогателно е да си против войната. Не на войната! Войната е зло! Но тя не е зло като градушката, която идва от небето и убива всяко стебло. Войната е зло, което винаги има видимо начало. Аз помня добре студената война, макар че бях дете. В пионерския отряд имахме „завеждащ политинформационно бюро“, той трябваше да чете „Работническо дело“ и да избира най-важното, та да го представя накратко по време на часа на класния. Разбира се, задачата с четенето и събирането на изрезки се падаше на някой татко...

Обикновено – акцент върху международното положение. Войнолюбецът Рейган все нещо искаше да напада света с ядрени ракети. Защо ли не нападна? Може би защото е бил актьор, не истински държавник. Впрочем и СССР не използва ядрени ракети. А СССР преди Горбачов се управляваше от слабо образовани старци. Хрушчов имал завършен 4-и клас. Не обичал да пише, защото правел грешки. Не бе твърде образован и Брежнев. В онези години да си герой от войната бе по-важно от това да имаш диплома. Именно участието във войната и прясната рана от спомена за убитите не позволи на диктаторите да натиснат червеното копче.

Защо не се стигна до война при Кубинската криза? За Хрушчов говорим. Излиза, че е по-важно да си нормален, отколкото високообразован или велик оратор. Няма ли Путин някой в обкръжението си, който да му каже: Вова, не се напъвай, теб няма да те сложат в мавзолея!

Днес жънем плодовете от фалшифицираната история, която се учеше през соца. Никой не е направил анкета с научна стойност, за да се види реалното състояние на историческото знание в България. Аз съм убеден, че 90 процента от българите не знаят, че Германия и СССР едновременно нападат Полша през 1939 г. (с 13 дни разлика), в училище до 1990 г. любимата съветска страна се изучаваше само като освободителка.

У нас като цяло има объркване на понятията – кой е демократ, кой е диктатор, кой е доносник на ДС и кой е жертва на доносите... Помислете за една минута – общинският съвет на гр. Бяла Слатина, в който е родена голямата поетеса Блага Димитрова, реши да именува централния площад на Цола Драгойчева. Баба Цола, която най-силно от целия ЦК на БКП милееше България да стане 16-а република на СССР.

Скъпи автори на учебници, преподаването на фалшифицирана история винаги се връща като бумеранг.