Когато пишат за Козлодуй, журналистите твърде често казват „атомната
столица на България”. Стремят се да придадат по-възвишено звучене. Фразата е
изработена още преди 10 ноември, вероятно от творчески колектив в редакцията на
„Работническо дело”. Не мога да приема това словосъчетание. То е съвсем вярно,
доколкото страната притежава само една атомна централа. От гледна точка на
простата логика обаче Козлодуй с голяма условност може да бъде наречен град. Той
си остава едно село, макар и ядрено, което е обявено твърде прибързано за град
през далечната 1969 година.
Не пиша като човек, който е изял една шкембе чорба в
ресторант „Дунав” и си е тръгнал. Вече шест години съм преживял в крайдунавския
град – с прекъсване от пет години (2008-2012). Тази пауза ме накара да очаквам
нещо променено след моето завръщане, но детинската ми наивност се изпари бързо.
Както през 2005 г., така и през 2013 г. чертите на „градското” липсваха. От
гледна точка на градоустройството и средата за живот Козлодуй се нарежда между Краводер
и Бяла Слатина. По-близо до Краводер.
Сблъсъкът на атома с кукуруза, козите и магарешките каруци
не е довел автоматично до градски облик на селото, макар че панелните блокове наподобяват
модерен квартал от 80-те години (а ла „Младост”, а ла „Люлин”).
Вижда се, че някога някой е направил опит да създаде
пешеходна зона в нещо като градски център. И пешеходната зона, и целият център
са архитектурно фиаско. Съчетание на врачански камък с бетон. Грубо заравнен
бетон, който прикрива дупките от вече изчезналите плочи. След дъжд може да
пускате хартиени корабчета в огромните локви пред книжарница „Приятели”.
Уличното осветление, поставено в края на зрелия социализъм,
вече не работи. Стълбовете стърчат, но осветителните тела ги няма. Не говоря за
крайните квартали. Говоря за „идеалния център”.
Ако сте студент по архитектура, може да напишете някоя
курсова работа за стиловете, които се „бият” тук. Къщи в стил южна Олтения и
панели в стил „Люлин”-1980.
В Козлодуй има главен архитект, но няма архитектурна мисъл.
Понятието за достъпна среда не е достигнало до Козлодуй. Дори на входа на
Общината няма рампа за колички. Всички бордюри без изключение са поне 20
сантиметра високи – без плавен преход към пешеходните пътеки.
Необятна е темата за двете главни улици в града. Вече повече
от година едната е затворена за трафик поради започнал и „замразен” ремонт. Другата
(„Освободител”) предлага асфалт на бабуни и изобилие от шахти. Едни стърчат 20
сантиметра нагоре, други пропадат 10 сантиметра надолу. Кърпежлък, безкраен
кърпежлък. Рай за автосервизите.
Чудя се дали е доволен от себе си адвокатът Румен Маноев,
който изкара два мандата на кметския стол. Това време за негов късмет съвпадна
с първия програмен период на усвояване на фондове от Евросъюза… Така, като се
разходи из Козлодуй, дали му става мило на душата?
