Държавен преврат – що е то и трябва ли да ни пука?

Последният въоръжен държавен преврат у нас беше през 1944 г., така че много малко хора днес помнят какво е това да има танкове по улиците и партизани с автомати в националното радио...

Вторият преврат от 1989 г., който помним добре, беше безкръвен, защото беше вътрешнопартиен.

Но ето какво ни поднася една голяма европейска държава – родината на Бетовен и Гьоте. Опит за въоръжен преврат. „Гражданите на райха“ опитали да завземат властта по въоръжен път. Извън тривиалния анализ от типа „кои са те и за какво се борят“ трябва да си зададем по-важния въпрос – има ли такова нещо като традиционна демокрация? Дългият период на демократично управление дава ли гаранция за „още от същото“?

Нали помните и опита за държавен преврат в Турция от 2016 г., при който руското разузнаване успя овреме да предупреди Ердоган и  той да се спаси все пак... И да прати над 100 висши военни в затвора.  Над 40 000 души бяха арестувани. В Турция заговорът на военните бе реакция срещу пълзящата ислямизация и отдалечаването на държавата от принципите на Ататюрк. Но сравними ли са като политически системи Германия и Турция?

/Впрочем у нас има още един опит за преврат – този на Иван Тодоров-Горуня и Цветко Анев, организиран и разкрит през 1965 г. Преврат, планиран от сталински позиции – организаторите смятат, че Т. Живков не е достатъчно силен комунист, а опортюнист, който е извършил ревизия на марксизма-ленинизма./

Но да се върна на Германия. Ах, родината на Хегел и Кант, на Гьоте и Бетовен...

На фона на повърхностни коментари за произхода на „Граждани на райха“ остава един още по-голям въпрос. За държавите от Източна Европа, изпълзели от мизерията на комунизма, е чудно как така има и недоволни от общественото устройство и фундаменталните принципи на най-развитата икономически страна в Евросъюза. Кой и от какво е недоволен?

При това многомилионно немско население групата от превратаджии и техните поддръжници не е голяма. Но все пак – те не са случайни хора. Трябва по-дълбок анализ. Все пак май в Германия нещата не са цветя и рози?

---

На фона на това е изумително как обществената телевизия на България във вечерната емисия на 7 декември постави новината на 4-5 място, след като започна с общи приказки за Шенген и за предстоящото ни отхвърляне от зоната.

Да си спомним за Хелмут Кол

На 1 юли преди пет години бе погребан с държавни почести канцлерът на Германия Хелмут Кол (1930-2017). Малко е да се каже държавни почести – той бе погребан с общоевропейски почести. Какво по-голямо признание за един политик?

Такива политици сякаш не се раждат вече. Днес все по-често виждаме хора, които искат властта заради самата власт, а не за да осъществят своите идеи.

Забелязвате ли впрочем как никой не сравни Меркел с Кол при нейното напускане на властта? Защо ли? Защото Кол беше титан във физическия и в метафоричния смисъл на думата. През 2017 г. почти никой в България не написа и за малко известния факт, че вдовицата на Кол не желаеше Меркел въобще да присъства на поклонението, камо ли да държи реч. Това бе „уредено“ със спешна намеса от страна на властта, та да няма скандали.

Кол има само един грях към Германия – лансира Меркел в голямата политика, „открива“ я, нарича я „моето момиче”, прави я министър на жените и младежта. През 1998 г. Християндемократическият съюз губи изборите. А когато в медиите излиза скандал с черни каси на партията ХДС през 1999 г., Меркел бързо-бързо пише статия против Кол. „Благодарност“ за неговото нелогично мило отношение към нея.

Впрочем след това Кол казва за дамата със скучните костюмчета: „Ангела Меркел не ставаше за нищо. Тя хал хабер си нямаше от политика. Наред с това не можеше да си служи с нож и вилица. На официални вечери се луташе и безобразничеше, налагаше се многократно да ѝ правя забележки.” (цитат – вж. тук)

Това би могло да бъде просто бележка под линия, ако Меркел не бе натворила много идиотизми в полето на европейската политика, най-вече по отношение на мигрантите.

Затова – нека на 1 юли да си спомним за великия Хелмут Кол, бащата на обединението на Германия.

Памет за жертвите от D-Day

В учебниците по история, когато аз учех в средно училище, датата 6 юни се споменаваше между другото, защото не беше свързана с великата съветска армия освободителка. Но 6 юни е най-важният ден в историята на Европа след 1 септември 1939 г. Без десанта на 6 юни ние днес нямаше да имаме Европа във вида, в който я имаме.

За мен беше сбъдната мечта да посетя Омаха бийч миналото лято – мястото на десанта през вече далечната 1944 г. (Юта, Омаха, Голд, Суорд  и Джуно бийч.) 

 

Да притежаваш парченце история

Германците са по-умни от българите, това е ясно. Ако бяхме умни колкото германците, щяхме да направим малки стъкленици с камъчета от мавзолея на Г. Димитров и да ги продаваме. Не, не парченца от мумията, само от сградата. 

Германците продават вече 30 години парченца от стената, бутната на 9 ноември 1989 г. Днес едно малко късче с размери примерно 10х10 см върви средно по 15 долара в Ebay. Други търговци обаче търгуват по-малки парченца по 39 долара... Зависи кой ще клъвне.

За много колекционери е важно да притежават къс от историята на XX век. Самото бутане на стената не беше ли най-важното събитие изобщо в края на столетието? Впрочем обмислям да си взема парченце от Ebay – нещо под 20 долара и непременно със сертификат за автентичност.