Толкова много приказки изчетох за т.нар. журналистка Диана Найденова тези дни, че чак почна да ми доскучава... На третия ден дискусията стана банална – всички аргументи „за“ и „против“ започнаха да се повтарят. Това безкрайно говорене за въпросната дама я превърна в героиня на деня.
Едно е ясно: Найденова няма как да покаже от екрана нещо повече от онова, което носи. Тя толкова си може. Тия, които са я пуснали въобще да влезе в телевизията, и те толкова си могат.
Най-големият дефицит при Найденова е този, че й липсва вкус. Липсва й вкус за това кое е добра журналистика и кое – не. Добрият художник винаги знае къде минава тънката линия между еротиката и порнографията. Това знание не идва от учебника, художникът го има a priori.
В САЩ журналистите често говорят не за липса на етика или професионализъм, а за bad taste – лош вкус. Дианка може да мисли, че е българската Ориана Фалачи, но за зрителя остава само усещането за непровокирана агресия и просташко поведение... Жанрът на Диана е „викане на мегдана“.
След като бе обвинена в арогантност, продажност и липса на професионализъм, най-добрата защита за Найденова би била да пледира за невменяемост. Впрочем аз на това бих повярвал без проблем.
