Аудиовизия

 

Международните новини – миш-маш от Ковид и още нещо...

 

 Пандемията удари качеството на международните новини, които се предлагат по телевизиите в България. Това, разбира се, важи и за електронните сайтове и другите медии.

Преди всичко на българина се съобщава колко са заболелите и умрелите по света, сега вече основна новина е транспортирането на ваксините...  

Какво обаче се случва по различните континенти? Кога последно гледахте репортаж от Африка? Така наречените държави от Третия свят протестираха още през 70-те години на ХХ век, че попадат в световния поток само с негативни новини, ако има преврат, гражданска война, жертви и деца с подути от глад коремчета... Сега не получават внимание дори и при такива събития.

Силен земетръс с жертви има някакъв шанс да влезе в новинарския поток, но само ако е в Европа. Ако над Андите падне самолет, едва ли ще чуете за това по някоя БГ телевизия освен ако пилотът е бил болен от Ковид. Сякаш и главните редактори са получили чрез някакъв мистериозен вирус внезапен пристъп на тъпота.

Впрочем пандемията удари телевизионната журналистика и по друг начин... И преди март месец десетки репортери и репортерки се мъчеха да говорят що-годе разбираемо, но без особен успех, а след слагането на маските шумовете зад устната преграда все по-малко наподобяват реч. Не ги разбирах какво говорят и преди това, сега – хич!

На паша

Разположена деликатно пред очите на зрителя, без претенции за някаква шокираща оригиналност или високи художествени качества, днес тази фотография, заснета от мен през далечната вече 2018 г., е като "поглед в бъдещето" - на фона на ежедневно разиграваната пред нас драма Covid. 

Избери си по-тучна ливада. Избери си по-тучно пасище. Напусни стадото.

Ако сте в епохата на спрелите часовници

Какво носи фотографията на историята? Как фотографският запис от минали епохи носи послания, които биха били изгубени, ако фотоизображението отсъстваше? Тези въпроси ме вълнуват от много време. В известен смисъл това е продължение на друга моя публикация в блога: Какво дава фотографията на историята.

XX век създаде очакването всяко важно събитие да остави след себе си текст, словесен и фотографски, а след развитието на телевизията – и видеотекст.

Но фотографията не изгуби своето значение само защото телевизията заля зрителя с информация. (Мисли ли някой, че фотографиите от 9/11 въздействат по-слабо от видеокадрите?)

В моя архив с документални фотографии имам една особена снимка от X конгрес на Полската обединена работническа партия. Дата: 29 юни 1986 г. (В Чернобил ликвидаторите вършат невъзможното, за да ограничат последиците от ужасната трагедия.) Михаил Горбачов е поканен като гост от братската полска партия. Интересно е, че фоторепортерът е уловил момент, в който и двамата лидери – ген. В. Ярузелски и М. Горбачов, едновременно поглеждат към часовниците си.

Посланието в пресата (през юни 1986 г.) би било: “Сверихме си часовниците, другари. Ще вървим заедно по един и същи път.”

Посланието днес (юни 2019 г.) би могло да бъде: “Моят часовник ли е спрял? Този конгрес няма ли да свърши най-сетне?” Или също: “Времето изтече!” Защото те и двамата може би гледат часовници “Победа”, сделани в СССР, но вероятно единият има увереността, че неговото време тепърва започва, а другият –  усещането, че времето му изтича. (През 1986/87 г. нито един от лидерите на компартиите в Източна Европа не изпитваше радост при посещенията на Горбачов. А др. Тодор Живков каза, че ние ще се снишим, докато перестройката мине.)

В тази снимка има виц най-вече поради това, че едновременното действие на двамата поражда двусмислие, и то на фона на безспорната документалност на кадъра. Но днес тази фотография е по-интересна отколкото през 1986 г. не за друго, а защото сега съществува повече от един възможен прочит, повече от два прочита... В известен смисъл днес тя е по-опозиционна (от гледна точка на соцчовека), отколкото през 1986 г. поради това, че поставена в медийния контекст в нейното собствено време тя не би получила толкова многобройни възможни тълкувания. Може би едно-единствено – ние вървим рамо до рамо. Впрочем самото участие в живота ‘тогава’ днес ви дава привилегията да изпитате един и повече от един възможен прочит, защото собствената ви биография ви осигурява повече от един семиотичен ключ към посланията... Разбира се, за родените след 1990 г. вероятно тази фотография не носи никакво послание или никакво (кой знае колко) интересно послание. Потвърждение на разбирането, че по-важна е личността на тълкуващия, а не предметът на тълкуването.

Вестници и предвестници

Ден на народните будители! Хубав празник, който бе отново въведен в календара след дълголетно прекъсване. Дори за поколението на баща ми това беше “нов” празник. Нов и за мен, но с аромат на нафталин. Самият ден носи архаизъм, разбира се, дори ако погледнем всички картинки тип “поздравителна картичка”, които се въртят из фейсбук – те са все с кирилски шрифт а ла “старобългарско писмо” от IX век.

Тогава, през XIX век, ясна работа – камък да хвърлиш, будител ще удари, ама днес кои са те? Учителите, журналистите, учените... Довършете списъка. Чакай малко, Васил Левски будител ли беше, или само Христо Ботев?

Струва ми се, че има две условия, за да говорим за празника и в сегашно време – да има народ и да има събудени хора, които искат да разбудят другите. Това би било актуално за всяка нация, а и за всяко време.

Случайно научих днес, че 1 ноември бил и Ден на българската журналистика. Най-вероятно не сте чули за това. Не случайно. Позамислих се като човек с академично журналистическо образование какво сме учили за тази дата и не се сетих. Оказва се, че няма никаква връзка с будителите, просто на този ден през 1891 г. е излязъл бр. 1 на в. “Работник” – сякаш това е началото на журналистиката у нас! През социализма печатът беше също средство за будене, но най-вече събуждане за класова борба.

Думата вестник у нас не е съществувала. Измислил я е д-р Иван Богоров, същият, на когото българите (и то по-събудените) могат да припишат само драсни-пални клечица, защото само това са им казали в 7-и клас учителите... Впрочем той използвал думата “известник” – далеч по-яка от днешната... Да речеш, че Богоров е бил доктор по филология, не е бил! Бил си е лекар човекът, ама и будител, защото издал първия български вестник “Български орел” в Лайпциг през 1846 година. Не случайно в Лайпциг, казваме си, защото въобще печатарското дело в света започва от Германия, само че през 1450 година.
Доктор Богоров издал едва три броя за 9 месеца, не му потръгнало с журналистиката. Нямало ли е желаещи за будене? Понеже мотивите за работата му не били меркантилни, опитал с други вестници: “Журнал за наука, занаяти и търговия”, “Народност”, “Книговище за прочитание” и “Селски лекар”.

Не, д-р Богоров не може да се дореди днес в списъка на будителите, защото на първия ред местата са запазени за онези, които знаете от читанките. Дори ако си направите труда да проведете анкета сред зрелостници от случайно избрано училище, надали ще се сетят кой е бил той.

Никак не исках да се получи нещо като похвално слово, но от този човек тръгва българският вестник. Богоров е предвестникът на Пеевски. Това сравнение звучи по-ласкателно за народния представител, отколкото за доктора, но всяко време си има своите издатели.

Плахи крачки по улица “Ян Палах”

Знаете ли, че във Варна има улица “Ян Палах”? Невероятно, но факт. Дори България, настояла яростно за военна намеса в Чехословакия, след промените намери начин да се поклони пред един студент, останал завинаги на 20 години. (Нищо, че в 95 процента от селата ни главните улици се казват “Георги Димитров”.)

Днес направих бърз преглед на няколко вестника, за да видя как журналистите са отбелязали 50-годишнината от разгрома на Пражката пролет.

Един добър и уважаван от мен всекидневник представи на 20 август обемно интервю с генерал Цветан Тотомиров, бивш началник на Генералния щаб, бивш участник в окупацията на Чехословакия. Няма и намек за съжаление за инвазията. Има думи, празни думи, псевдоисторически прочит на събитията, бърборене, възхвала на социалистическата армия… Интервю в стил “Работническо дело” – 1980 година.

“Войниците бяха безупречни, а с поведението си по най-убедителен начин защитиха честта на българския войник и с нищо не накърниха достойнството на местното население.”

“Местните ни приемаха като окупатори, но непрекъснатите контакти създадоха известна близост и дадоха възможност да изучим в някаква степен езика. Това още повече засили връзките.” (Ето, имало все пак полза от инвазията, хората чужд език научили! Връзки създали!)

“Почти всеки август журналистите ми напомнят за това. Опитваха се да ме накарат да се чувствам виновен единствено за това, че по независещи от мен обстоятелства съм участник в тези събития, макар и като командир на взвод.”

Не, то журналистическите въпроси не могат да провокират  чувство за вина, това го знае всяко хлапе. Това е ясно.

Ако има някаква стойност цитираното интервю, тя е в това, че дава информация за реалната нагласа “Отиваме на война”, предадена чрез описанието на подготовката: на 20 август се извършва “дозареждане на техниката с гориво на 100 процента, зареждане на всяка машина с хранителни продукти като неприкосновен запас за пет дни, пълненето на пълнителите с бойни патрони (!)  и налентоването на кутиите на картечниците…”

Нали никой не си е помислил, че генералът споменава за убития български войник? Не, няма нужда от излишни подробности.

Ето такива журналистически текстове дават чудесна възможност за рециклиране на лица, които отдавна са забравени… Заслужено.

Сещам се за едно стихотворение от Валери Петров, който го е държал в чекмеджето си от 1969 г. до 1989 г. и за първи път го е прочел в 65 аудитория на Софийския университет след промените…

Самоизгаряне

Валери Петров

Ян Палах не е между живите вече,

Ян Палах е нейде далече, далече,

високо там нейде във въздуха син,

над Прага трептящ като дъх на бензин.

Един миг, едно тяло с пламтящи коси -

преди миг само бил и вече не си ...

Ян Палах го няма, а у нас нито звук,

Ян Палах го няма, а ний сме си тук,

и бензинът е нашият и го помниме ние

как във лъскава струя от сондата бие

и как с него по бузите се мажат със смях

Ванюша, Катюша, Алексей, Абдулах!

Филми, книги, идеи, къде сте в живота?

Нима сте измислици на два Дон Кихота

и нищо, и нищо от вас не остава,

освен това облаче дим над Вълтава

и тоз вик "Свобода !" едва чут, едва чут

в януарския въздух, синьо - розов от студ?

Ян Палах го няма и така ни се пада -

сега всеки си има своя вътрешна клада,

на която страхлив, разтреперан и ням,

се самоизгаря от мъка и срам!

Смъртта на цар Борис III през призмата на американската журналистика

28 август. Датата, на която умира цар Борис III през 1943 година. Дори днес в българските медии някои пишат: “Официалната версия за внезапната смърт на Борис III е инфаркт. Въпреки това през годините се появяват различни спекулации, които твърдят, че българският монарх е бил отровен по заповед на Хитлер.”

Да, точно това се говореше в България, не се пишеше в учебниците по история, но се повтаряше… една инсинуация.

Аз съм завършил журналистика, винаги съм се интересувал и ще се интересувам от история на журналистиката. Полезно е, вярвайте ми, да четем историята си през призмата на старите вестници, най-вече чуждестранните. Наскоро ми попадна броят на  “Лос Анджелис Икземинър” от 29 август 1943 г. Той е интересен с едно нещо: всички новини от първа страница са свързани с войната, но водещото заглавие е това за смъртта на царя на една малка държава в Европа:

“Българският цар умира мистериозно, военни части овладяват протести за мир”.

В нито един учебник по история не сме чели да е имало бунтове за мир и скъсване с Оста в деня на кончината на царя, но така пише американският вестник. Другото, което пише изданието в коментарен текст на вътрешна страница, е това: „Загубата на твърдото управление на Борис се приема като проблем за нацистите” (Loss of Boris’ Firm Rule Seen Headache for Nazis). В текста четем: “Смъртта на българския Цар Борис несъмнено ще донесе главоболия на германците, съобщиха добре осведомени източници от Лондон днес.” В деня на смъртта му неизвестният журналист пише: “Царят имаше стабилизиращо влияние в българската политика и неговата загуба би могла да хвърли страната в безредици, заявиха същите източници.”

От този кратък текст виждаме, че Хитлер е един от последните хора в света, който би имал полза от преждевременната смърт на царя, макар че точно това ни внушаваха комунистите 45 години. При това, забележете, оценката е дадена именно от противниковата страна, от Съюзниците.

Ако въобще има отрова в цялата история, тя не е била сипана от човек на Хитлер.

Храна за размисъл.

Дебютна книга: “Сенки и полусенки”

За всички, които харесват жанра документална фотография, препоръчвам да видят моята дебютна книга “Сенки и полусенки”. От 11 октомври – в книжарници „Приятели” в цялата страна, а също и онлайн тук.

Станете приятели на “Сенки и полусенки” и във “Фейсбук”.

“Сенки и полусенки” представя улични фотографии от два емблематични американски града – Ню Йорк и Чикаго. Тези снимки са семпли, доколкото в тях няма режисура, поза и нагласяване, нито ефекти, добавени чрез дигитална манипулация. Документи за съвремието, за пулса на всеки град, представени умело със средствата на класическата черно-бяла фотография. В тях има някаква поетичност, но това е поезия на делничното и обичайното, което откриваме в забързания ритъм под небостъргачите. Тези фотографии разкриват един свят, който ни привлича с динамизъм, амбиция, решимост и воля за успех.

Памет

Жена снима цветя, поставени върху мемориала, посветен на тратедията от 11 септември. 

Ню Йорк, 4 юни 2016 г.

Детски мечти

Анонс по bTV за новия завод за боклук: „София вече има завод за боклук. Той е последна дума на техниката, а работниците нямат търпение да започнат работа!” [централни новини, 1.IX.2015]

Разбирам, че това е „добрата новина” за целия месец (на фона на бежанците и депутатите, които влязоха в парламента под канонада от презрели домати). Хубаво, обаче цялото усилие на новинарите да вложат ентусиазъм в новината я прави комична. Млади студентки обясняват как веднага след университета ще започнат работа в новия завод. Леле мале! Усмихнати, красиви, с изписани вежди. Утре почват на боклука!

Прекаленият ентусиазъм ми идва в повече. Никое от тия момичета не може да каже, че това му е детската мечта – да работи в завод за боклук. Добрата новина… трябва все пак да идва до зрителя заснета през неутрален филтър, без привкус на предизборен репортаж.

Послания

Намалете децибелите!

У нас практиката показва, че няма как да се случи нещо добро, ако не е по принуда. Така е и с изравняването на звука на рекламите... Помните ли, че в началото на февруари Съветът за електронни медии реши под натиска на зрителите да наложи специални правила за силата на звука? В рядък пристъп на показна активност СЕМ определи като крайна дата 30 юни 2013 г.

(Инициативата бе подета от СЕМ още през август 2012, а до решение се стигна след 7 месеца умуване.)

Досега няма никакъв успех. Поне ако слушате какво излиза от тонколоните на телевизора. Нито един канал не е изравнил звука на рекламите с този на оставалите предавания. Ако въобще каналите приложат мярката, това няма да стане преди 29 юни. Всичко става зорлем, в последната минута, или въобще не става. Когато парите диктуват, СЕМ няма как да преодолее собствената си импотентност.

Как се прави лого

Без много шум Нова ТВ си промени логото. Явно в опит да се отдалечат от комичната прилика с емблемата на 100-годишния бранд NIVEA, шведските шефове са наредили промяната. Сега логото е ашладисано с националното знаме на... Швеция.

На този етап обаче всички репортери веят микрофони, на които кубчето е със старата версия.

Шведска телевизия с балкански мениджмънт... 

Какво означава задължително?

По повод четиригодишните деца и задължителната градина... Какво означава задължителна? – Означава: „Ако не пратиш детето, чакай глоба!”.

Обсъждането из медиите се насочи към това дали решението е добро за децата, или не. Главният въпрос обаче е друг – при уж работещо гражданско общество КОЙ решава какво е добро за децата?

Това, че Държавата се опитва да решава вместо семейството съдбата на децата, мирише на комунизъм!

Ами що не ги вземат направо от родилния дом?

Аман от рецидиви на комунизма.

Диана Найденова – героиня на деня

Толкова много приказки изчетох за т.нар. журналистка Диана Найденова тези дни, че чак почна да ми доскучава... На третия ден дискусията стана банална – всички аргументи „за“ и „против“ започнаха да се повтарят. Това безкрайно говорене за въпросната дама я превърна в героиня на деня.

Едно е ясно: Найденова няма как да покаже от екрана нещо повече от онова, което носи. Тя толкова си може. Тия, които са я пуснали въобще да влезе в телевизията, и те толкова си могат.

Най-големият дефицит при Найденова е този, че й липсва вкус. Липсва й вкус за това кое е добра журналистика и кое – не. Добрият художник винаги знае къде минава тънката линия между еротиката и порнографията. Това знание не идва от учебника, художникът го има a priori.

В САЩ журналистите често говорят не за липса на етика или професионализъм, а за bad taste – лош вкус. Дианка може да мисли, че е българската Ориана Фалачи, но за зрителя остава само усещането за непровокирана агресия и просташко поведение... Жанрът на Диана е „викане на мегдана“.

След като бе обвинена в арогантност, продажност и липса на професионализъм, най-добрата защита за Найденова би била да пледира за невменяемост. Впрочем аз на това бих повярвал без проблем.

Пътна мрежа

Медиите често ни казват: „Пътищата от републиканската пътна мрежа са проходими.”

Винаги съм се чудил защо се казва „републиканска пътна мрежа”... От гледна точка на езика – пълна липса на логика. Пътната мрежа няма отношение към формата на държавно устройство. Ако имах повече време за губене, щях да си направя труда да проуча кога се е появило алогичното съчетание в езика ни…

Във Великобритания и Швеция вероятно никой не казва „монархическата пътна мрежа”. Ако в САЩ кажат „републиканската пътна мрежа”, партията на Обама ще възрази, че републиканците се опитват да узурпират и пътищата.

Трябва да отбележа, че подобен алогизъм няма при други сектори от икономиката – не се говори за „републиканска банкова система” или „републикански добив на въглища”.

Би трябвало да се говори за „пътната мрежа в страната” или „националната пътна мрежа”...

3 000, 4 000 или повече?

Протестът срещу АКТА от събота отзвуча.

Във фейсбук самите участници влязоха в спорове – колко души всъщност са излезли в София?

Някои медии подходиха полу-професионално, като говореха само за „хиляди протестиращи”, което може да значи както 2 000, така и 20 000.

Какъв по-добър начин да омаловажиш шествието от това да скриеш бройката?

БНТ ни казва по новините : „Хиляди на протест срещу АКТА у нас”

bTV ни казва: „Над 4 000 души протестираха в София...”

НОВА телевизия ни съобщава: „Протестът събра няколко хиляди души”

Дарик радио цитира Агенция Франс Прес: „Над 3 000 души, главно млади хора, преминаха в шествие по улиците на София”

За сравнение, световната агенция Ройтерс съобщи, че 4 000 българи са преминали в шествие срещу АКТА в София.

В Америка всеки студент по журналистика знае, че има един надежден начин да посочиш броя участници в масови митинги, демонстрации и др. Репортерът отива при представителите на реда, пита за броя на участниците и казва – според полицията в протеста взеха участие еди-колко си души.

У нас полицията не излезе с официална информация по въпроса, макар че със сигурност са броили... Ако имаха и желание да споделят резултата от броенето, щяхме да знаем колко хора излязоха в София с точност плюс-минус петдесет души.

Медиите – в унисон с общата ксенофобия

Всеки студент по журналистика е чул поне 100 пъти по време на следването си – медиите трябва да са толерантни към малцинства, да се въздържат от език на омразата и т.н.

На фона на това – прочетете вестник „7 дни спорт”, който пише като официоз на Ку-клукс-клан в заглавието си: „Новите в ЦСКА – италианец, швед и две чернилки” (18 януари 2012 г.)

Само че някой се сеща да реагира само при най-ярките, най-натрапчивите примери на “език на омразата”. На фона на това, читателю, чети и слушай с повече скептицизъм всичко, което излиза всеки ден. Слушай и чети, защото често ксенофобията е маскирана зад зле направени маски на „закон” и „ред”...

В петък, 20 януари, медиите ни съобщиха, че Община София ще направи повече масирани проверки за гратисчии, които пътуват от и към ромските квартали. Щели да пуснат повече контрольори, съпроводени от общинска полиция, по тези линии.

Не прочетох нито едно мнение от журналист, че такъв метод на етническо профилиране от страна на местните власти е недопустим в държава с претенции за „член на ЕС”.

Попита ли някой журналист – защо така? Какво ви дава право да прилагате етническо профилиране? Когато през 2001 г. в САЩ федералната служба ФБР започна да прави проверки по летищата по признака „етнос”, медиите ги изядоха с парцалите.

У нас има не просто търпимост към ксенофобията и към всички други фобии към различните, но липсват и наченки на минимална чувствителност по този проблем. Медиите си сънуват своя безкраен летаргичен сън.

У нас трябва не десетилетие, а век на ромското включване. Впрочем и това е вероятно кратък срок за България.

А сега към медиите... Нямам информация колко журналисти, редактори и главни редактори са от най-дискриминирания етнос, ромския. Или колко учители и директори на училища са от този етнос.

От къде да дойде включването? Кой кого да включи?