Ако сте в епохата на спрелите часовници

Какво носи фотографията на историята? Как фотографският запис от минали епохи носи послания, които биха били изгубени, ако фотоизображението отсъстваше? Тези въпроси ме вълнуват от много време. В известен смисъл това е продължение на друга моя публикация в блога: Какво дава фотографията на историята.

XX век създаде очакването всяко важно събитие да остави след себе си текст, словесен и фотографски, а след развитието на телевизията – и видеотекст.

Но фотографията не изгуби своето значение само защото телевизията заля зрителя с информация. (Мисли ли някой, че фотографиите от 9/11 въздействат по-слабо от видеокадрите?)

В моя архив с документални фотографии имам една особена снимка от X конгрес на Полската обединена работническа партия. Дата: 29 юни 1986 г. (В Чернобил ликвидаторите вършат невъзможното, за да ограничат последиците от ужасната трагедия.) Михаил Горбачов е поканен като гост от братската полска партия. Интересно е, че фоторепортерът е уловил момент, в който и двамата лидери – ген. В. Ярузелски и М. Горбачов, едновременно поглеждат към часовниците си.

Посланието в пресата (през юни 1986 г.) би било: “Сверихме си часовниците, другари. Ще вървим заедно по един и същи път.”

Посланието днес (юни 2019 г.) би могло да бъде: “Моят часовник ли е спрял? Този конгрес няма ли да свърши най-сетне?” Или също: “Времето изтече!” Защото те и двамата може би гледат часовници “Победа”, сделани в СССР, но вероятно единият има увереността, че неговото време тепърва започва, а другият –  усещането, че времето му изтича. (През 1986/87 г. нито един от лидерите на компартиите в Източна Европа не изпитваше радост при посещенията на Горбачов. А др. Тодор Живков каза, че ние ще се снишим, докато перестройката мине.)

В тази снимка има виц най-вече поради това, че едновременното действие на двамата поражда двусмислие, и то на фона на безспорната документалност на кадъра. Но днес тази фотография е по-интересна отколкото през 1986 г. не за друго, а защото сега съществува повече от един възможен прочит, повече от два прочита... В известен смисъл днес тя е по-опозиционна (от гледна точка на соцчовека), отколкото през 1986 г. поради това, че поставена в медийния контекст в нейното собствено време тя не би получила толкова многобройни възможни тълкувания. Може би едно-единствено – ние вървим рамо до рамо. Впрочем самото участие в живота ‘тогава’ днес ви дава привилегията да изпитате един и повече от един възможен прочит, защото собствената ви биография ви осигурява повече от един семиотичен ключ към посланията... Разбира се, за родените след 1990 г. вероятно тази фотография не носи никакво послание или никакво (кой знае колко) интересно послание. Потвърждение на разбирането, че по-важна е личността на тълкуващия, а не предметът на тълкуването.