Лъжовизми

Какво научихме от епистоларната сага между министър Горанов и Черепа...

Строителни войски – притопляне на стогодишна манджа

Очевидно се готвят да възкресят Строителни войски (СВ) в България, ако съдим по това форсирано пропагандно облъчване на населението. Не че българите четат чак толкова много вестници, но все пак тече едно артилерийско, пардон, медийно подгряване.
В съботния брой на в. „24 часа” виждаме, че изданието уж между другото посвещава 4 страници на Строителни войски, като ни разказва тяхната героична история. Още на първата страница ни поднасят един от класическите пропагандни трикове  - лице в лице ни показват Александър Стамболийски и Евгений Бакърджиев. Единият ги създал, другият ги ликвидирал. Сблъсък на доброто и злото.
Пенчо Ковачев старателно и добросъвестно ни разкрива в статията историческия контекст и ни посочва мотивите на Стамболийски да създаде именно такива войски през 1920 г. (Унижени от Ньойския договор, българите не могат да имат войска, но поне нещо подобно на войска успяват да създадат.)
Сега ни притоплят една 100-годишна манджа. Първо я притопли Каракачанов, сега я подгряват някакви журналисти, а след т.нар. Концепция на военния министър за нови мерки относно ромската интеграция публикациите зачестиха. Трябва обаче да освежим паметта на читателя и да припомним, че Каракачанов дъвче идеята за тия войски още от самото си влизане в Министерството на отбраната. След като се провали с нелепото си хрумване за връщане на задължителната наборна служба, сега Строителните войски останаха негова единствена фикс идея. Още през март 2018 г. той прокламира, че ще работи за връщане на трудовата повинност. При отговор на въпрос по време на парламентарен контрол Каракачанов не пропусна да изговори мантрата, че точно “по този начин десетки хиляди млади хора усвояваха и професия, с която можеха да намерят реализация в цивилния си живот и да се препитават по почтен начин, а не с кражби и обири”.
В стремежа към романтизиране на Строителни войски авторът ни разказва как едва ли щяха да бъдат открити за публиката такива таланти като Райна Кабаиванска, Орлин Горанов и Георги Парцалев, ако не бяха започнали работа в творчески състави към СВ. Да не говорим, че и самият Тодор Живков е бил трудовак! А мавзолеят за мумията на Г. Димитров е построен от яките ръце на трудоваците само за 6 дни!

Не, в статията на „24 часа” няма неточности и няма преувеличения. Фактите са такива. Дори се казва истината (която в други публикации отсъства!), а именно – че тези войски са били закрити под натиск от Европа, защото “според европейските институции са място за принудителен труд“. Разбира се, не се уточнява, че нашите трудоваци са роби в 20 век, което е в пълно нарушение на Европейската конвенция за защита правата на човека. Внушението е, че закриването е станало прибързано и под външен натиск, а не, че са закрити твърде късно, едва през 2000 година, само седем години преди България да бъде приета в Евросъюза. При това трябва да се подчертае, че Конвенцията е в сила у нас от септември 1992 г., тоест 8 години някой само е тупал топката и се е правил на разсеян. Никой днес не казва, че ако не бяха закрити тези войски, страната ни нямаше как да отговори на Копенхагенските критерии, които уточняваха изискванията към всяка бъдеща страна-членка във връзка с човешките права и закрилата на малцинствата.
Има и още един пропуск – вече съвсем съществен. Той е свързан с най-черната страница в мирната история на българските въоръжени сили. През 1992 г. именно в Строителни войски се случи най-трагичното издевателство над войник, което получи общонационална публичност. Става дума за случая с редник Цветан Булиев, родом от Плевен, служил в поделение на СВ в село Герман, Софийско. Той е нападнат от свои подпийнали „бойни другари“ и напомпан с въздушен компресор. Постъпва на 8 юни във Военномедицинска академия, София, където лекарите изпадат в шок. Вътрешните разкъсвания са почти несъвместими с живота, но Цветан оцелява. Армията се опитва по стар обичай да потули случката, но вече е дошла демокрацията и уви – няма как да се обвие с мълчание поредното издевателство. Не, то вероятно не е нито първото, нито най-тежкото, но бе първото огласено и поради това осветли изгнилата и обвита с перверзна секретност система на въоръжените сили в страната! Сега вестникът ни спестява тези „маловажни“ случаи, разчитайки на късата памет на българина, като ни говори преди всичко колко весело е било в СВ – Парцалев им играл сценки, Вежди Рашидов им правил скулптури, а Кабаиванска ги омайвала със сопраното си. Едва ли не Строителни войски са направили за българската култура повече от всички творчески съюзи, взети заедно! Когато не слушали оперни арии, копаели трапове.

В очерка е намерил място и хумор със съмнителни качества:
„Мургав новобранец пита свой съгражданин, който служи втора година в Строителните войски:
-    А бе, градско, какво значи туй СВ?
-    Туй значи Сиганското войска бе, градско...“
Вестникарската офанзива по темата за трудоваците ми напомня за повишената активност преди появата на „Лафка“ на пазара. В обширни текстове (маскирани като очерци) същият „24 часа“ ни обясняваше колко уникален феномен са лавките в цяла Европа, от които можеш да си купиш всичко нужно, сякаш тук никога не са съществували... и колко трябва да са щастливи българите, че „Лафка“ идва и у нас! Така и днес ние оставаме с усещането, че четирите страници „очерк“ подгряват стара манджа, а може би и някое динозавърско яйце, което очакват да се излюпи съвсем скоро!

Няма светлина в тъмната стаичка

Възможно ли е да поправяш едно нещо отново и отново, и всеки път да става по-скапано? Възможно е, ако се нарича Изборен кодекс. Приеха го през 2011 г., за три години го поправиха пет пъти. Задава и се и шеста ревизия.

Последните предвидени поправки не показват нищо друго освен стремително падение на правната мисъл в Народното събрание.

За задължителното гласуване

Е, няма да има глоби, няма да има и томбола с награди за участниците... Комичното предложение за лотарията щеше да буди смях, ако беше излязло от някое ТВ-шоу, но за съжаление бе родено в парламента... Който не гласува, го изтриват от избирателния списък. Така на отвратените от системата се гарантира, че ще могат многократно и в бъдеще да упражнят правото си да не гласуват за ония, които са ги отвратили. От това отвратителните не губят нищо.

Това решение вероятно е изцяло положително в дългосрочен план. Само така от списъците ще отпаднат мъртвите души. Това е втори опит за 25 години да се премахнат несъществуващите избиратели – емигранти и починали.

Първият опит беше направен на хартия през 2013 г. – в член 56 на Изборния кодекс бе предвидено заличаване на имената на онези, които са заминали извън България не по-малко от два месеца преди изборния ден и не са се завърнали до предаването на списъците на секционните избирателни комисии. „Заличаването става по заявление на напусналите страната или служебно по данни, предоставени от Министерството на вътрешните работи.” (Данните се предоставят от МВР на Главна дирекция ГРАО.) Самият съюз „или” събужда моя скептицизъм. Или ти, емигрантът, ще съобщиш в общината, като тръгваш за чужбина, или МВР ще те докладва... Тъй като хората не се докладват сами, грижата пада върху вътрешното министерство. Не съм прочел нито една статия по въпроса дали това въобще работи – защото, боя се, не работи. Стотици хиляди избягаха от България много преди тази поправка, така че няма как да попаднат в каквато и да било база-данни на МВР, още повече ако се връщат в България само чрез скайп.

За допълнителното квадратче

Едно допълнително квадратче ще се появи в бюлетината. То ще се казва „Не подкрепям никого”. Някои журналисти нарекоха това „една от малкото положителни промени” в Изборния кодекс. Това само имитира промяна. Разбира се, отвратеният избирател може да иде да гласува, обаче да напише с химикалка някоя балканска псувня върху белия лист. Може да задраска цялата бюлетина. Формално е гласувал, а на практика не е подкрепил никого. Законодателят обаче е решил, че двете форми на бунт ще се отличават по начина на броене. Ако използвате само квадратчето, бюлетината е действителна, па макар и куха. Ако си напишете посланието или нарисувате картинка, гласът е недействителен. Ти избираш!

За социологията...

и има ли тя въобще почва у нас?

Народните представители се страхуват от социологическите проучвания – те ще са забранени за целия срок на кампанията, не само в т.нар. „ден за размисъл”. Не вярвах, че ще го кажа, обаче това ще доведе до всякакви комични последици и кампанията само ще спечели от забраната. Подкрепям я! Така още повече медии ще се почувстват предизвикани да надскочат глупостта, като ни говорят за отбор „Черешка”, отбор „Малинка” и т.н. Пак остава рискът някоя агенция да рече, че партия „Х” ще вземе 40 процента от гласовете, па тя да спечели примерно с 99 процента. Шок и ужас.

Ако вярвах в еволюцията на правната мисъл у нас, щях да очаквам от това Народно събрание да отмени и рудиментарния остатък от ХIХ век, наречен „ден за размисъл”. Кампанията е състезание, води се от началото до края. Сега на всичко отгоре и тя се съкращава – от месец на три седмици. Подбудите? Благородни. Да се харчат по-малко пари, разбира се.

Никой не говори днес за разликата в допустимото финансиране на предизборна кампания. Какво ще кажете: при кампания за избиране на народни представители партиите и коалициите имат лимит от 4 000 000 лв. за всички дейности, а инициативните комитети – 200 000 лева. Вече никой (от опозицията поне!) не поставя въпроса за образователен ценз при активното избирателно право. Най-последователен в това отношение е юристът проф. Огнян Герджиков. Те вероятно затова спряха да го търсят за интервюта.

Ролята на качествената опозиция е не да пречи на управляващите да управляват, а да се опитва да промени дневния ред на обществото според някакъв набор от ценности.

Както писах преди седмица, ние нямаме днес политици от ранга на д-р Петър Дертлиев. Имаме в изобилие „кадри” от мащаба на Гошо Тъпото и Лъчо Мозъка... Калинка до калинка.

И накрая, като перифразирам вожда Йосиф Сталин, ще уточня: не е важно колко ти е добър кодексът, важно е кой брои бюлетините!

Костенурки, елени, кокошки

Преди 4 години осъдиха условно снаха на цар Киро, гледала костенурки в двора. Ценко Чоков гледал елени. Комедия. Театър. Нашето правораздаване е такова, че независимо какви са първоначалните обвинения, накрая остава кокошкарската история.

Честито на зрителите.

Остров на злото ли е Враца

Направи ми впечатление, че всякакви журналисти от столични вестници се упражняваха да пишат патетични коментари за трагедията във Враца. Същото направиха, разбира се, врачанските журналисти, но акцентът беше различен.

Във Враца основният въпрос е: Защо тези „криминално проявени” са на свобода? Защо с чувство на безнаказаност са готови да бият всекиго до смърт?

В столичния печат острите пера на напористи журналистки питаха: Защо са такива сеирджии врачани? Защо снимаха? Защо не се намесиха?

Кметът Каменов е напълно прав – във Враца тази агресия е всекидневие. Но областният град не е някакво екзотично убежище на злото в българските земи. Семената на злото са се прихванали успешно навсякъде и дават плодове.

Никой не попита защо на снимките от вестник „Зов нюз” (публикувани после и от всички останали медии) виждаме поне двама полицаи, които са пристигнали светкавично на мястото на боя, но никой от тях не помага на поваления на плочките Тодор. Ученикът получава помощ от цивилен гражданин. Полицаите дори гледат в различни посоки, не към жертвата. Не са ли обучени униформените да оказват първа помощ? Поне да извадят език?

Това не променя въпроса за 

пасивното наблюдение

Това е най-трудният въпрос. Нека обаче журналистките от медиите да си направят автоинтервю с три прости изречения:

-        Кога за последно разговарях с мутра? (Мирна комуникация.)

-        Кога за последно влизах в спор с мутра? (Напрегната комуникация.)

-        Кога за последно се бих с мутра? (Невербална комуникация.)

Журналистките от столичните вестници сякаш не живеят в България. За 25 г. преход българите си научиха урока. Видяха как действат мутрите. Видяха как съдът ги пуска на свобода. Каквото и вземане-даване да имаш с мутра, няма начин да спечелиш ти. Преди да се появят Поничките, Враца има нещастието да се запознае с делата на Цофъра , Скинара, Акулата, Гуньо, Папазки, Лисицата и какви ли не други представители на фауната.

Историята на мутренското време във Враца не започва с Поничките!

Случайният минувач няма как да знае, че хилавото хлапе е ученик в 12 клас, а яките мъже са автоджамбази с апетитни прякори. Може да са всякакви. (Все пак сме във Враца, нали не забравяте?) Може да са дилъри на кокаин. Единият си иска парите, другият ги крие. Може да са сутеньори. Може да са лихвари. Може да са професионални биячи, наети от някого да набият другиго. В тази ситуация има само едно сигурно нещо: ако трима мъже се бият, а ти искаш да си четвърти, ще те арестуват заедно с тях (ако не те пречукат преди това). За обикновения врачанин, който не носи пистолет под палтото, има само едно оръжие, което спасява живот – инстинктът за самосъхранение.

Истината е, че врачани не са безразлични към жестокостта. Врачани не обичат понички! Истината е, че мутренската реалност от 90-те години до днес, култивирана с активното бездействие на прокуратурата и съда, доведе до хипертрофия на инстинкта за самосъхранение. Е, за по-кратко може да го наречете и страх. Като гледате тоя страх, разбирате, че някой си е постигнал целта…

Да, вероятно ако още двама-трима се бяха включили в боя, Тодор щеше да е жив. Но това е в сферата на „вероятно” и „може би”. (Какво добро начало за патетични коментари в медиите, нали?) Това е само при условие, че двама или трима от минувачите са получили мигновена увереност в своята 

превъзхождаща физическа сила, 

тъй щото да превъзмогнат прага на страха и да се втурнат да млатят мутрите.

Ако приключа този текст дотук, ще излезе, че нещата ще си останат просто така. Едва ли. Трябва законово да се въведат механизми за граждански контрол върху работата на следствието и прокуратурата. За такъв контрол не говори никой! В САЩ съдиите и прокурорите ги избират гражданите. Може да пуснеш колкото си искаш престъпници на свобода, но с това ще приключи славната ти юридическа кариера. Още на първите избори ще се сбогуваш с тогата. В България обществото има високи очаквания към хора, които някой назначава, но никой не ги държи отговорни за имитацията на дейност, която ни представят като „правораздаване”.

Днес, 14 януари, врачанският окръжен прокурор Начков се оплака пред медиите, че протестите във Враца оказват натиск върху прокуратурата. Е нали затова се правят! Добрутро! Обществото няма ли право да иска справедливост? Под натиска на Цацаров обвинението към убийците е променено: предумишлено убийство по хулигански подбуди.

И накрая нещо важно. Врачани не са безразлични към всички форми на насилие, но не са готови да раздават правосъдие по метода на съдията Линч. А може би трябва?

Усещане за справедливост?

Пияният и дрогиран полицай, който уби бебе на тротоара през септември 2014 г., бе осъден на 11 години затвор миналата пролет.

Бургаският апелативен съд ги намалява на седем. Убиецът приема, че отново са му дали незаслужено висока присъда и обжалва на трета, последна инстанция. Днес ВКС е потвърдил 7 години. Това е възмездието за 11-месечната Красимира.

Това е реформата!

Първо място за идиотизъм

Номинирам Българския хелзинкски комитет за гаф на годината - 2015: идиотско е да номинираш австралийския изкормвач Джок Полфрийман за личност на годината!

Няма как да им минат доводите – бил организирал не знам си какъв комитет за правата на затворниците.

Може Джок да е гениален футболист, готвач, шофьор, градинар, организатор на комитети, но това не променя единствения важен факт – Полфрийман уби един българин, беше осъден на 20 години и има щастието да лежи в български затвор. Точка. Бих приел да го номинират за гениалната му организаторска дейност примерно гениите от Австралийския хелзинкски комитет. Обаче да получи такова високо признание в България! Не, мерси.

Първо – каква плюнка върху паметта на убития. Второ – какъв шамар върху лицето на близките на жертвата. Трето – какъв триумф на глупостта, облечена в претенции за цивилизованост.

Да се надяваме, че Австралийският хелзинкски комитет знае правилния адрес, на който да изпрати чека с хонорара.