Лъжовизми

Какво научихме от епистоларната сага между министър Горанов и Черепа...

Зов за завръщане

 

--- Шефът на БНБ Иван Искров и Цветан Василев пеят македонски песни

Не е нужно да правите особени усилия за анализ на масовите медии, за да видите, че вече от половин година никой у нас не говори за връщането на Цветан Василев като подсъдим в България. Сега ни проглушават от сутрин до вечер с „новини” за принудителното връщане на семейство Баневи! Сякаш за нашата държава е далеч по-важно да върне и съди Баневи, а Василев да си гледа кефа в нашата западна съседка... 

 --- Веска на сладка раздумка

 --- Семейство Баневи бе добре ухажвано от медиите, преди внезапно да изпадне в немилост

Колкото се върнаха братя Галеви, колкото се върна Веска Меджидиева, толкова ще се върнат и Баневи. Галеви пазят радиомълчание. Банкерката Меджидиева преди няколко години благоволи да сподели в едно интервю, че има пари, колкото да си пие кафето.

За Василев да не говорим... Повече от сигурно е, че самото изваждане на мустакатия банкер от дневния ред на обществото е умишлено и целенасочено. Да се забрави. Да се потули. Ще повярвате ли, че в Уикипедия, където всеки може да манипулира информацията, в биографичната справка за Василев аферата КТБ е бегло спомената само в четири изречения - цифром и словом. Липсва всякаква конкретика. Само се казва, че на 20 юни 2014 г. „вложителите започват масово да изтеглят парите си от клоновете на банката и настъпва паника“. Няма да научите колко пари са откраднати и въобще какъв е проблемът с кражбата на столетието! 

--- Бялата ленена риза е запазена марка на Брендо

 

--- Дебютната книга на Брендо - тиражът е изчерпан мигновено

Преди 6 години Брендо се криеше отново някъде в Европа. Заповед за международно издирване беше издадена обаче от Швейцария, не от България. Защо ли? Въобще цялата сага с Евелин Банев - Брендо е илюстрация за ефективността на правораздаването в родината ни. Първото обвинение срещу Брендо беше повдигнато още през 2007 г., а до присъда се стигна едва през 2018 година. Упс, той пък беше офейкал от страната! Забавно е, че в статията за Брендо в Уикипедия (на английски) той е представен като писател и бизнесмен!

Друга интересна подробност е, че за едно и също престъпление – пране на пари от наркотрафик – Брендо има колекция от три присъди, като в родината му съдът е бил най-снизходителен. У нас той е получил от Върховния касационен съд след 11 години активно правораздаване 6-годишна присъда. В Румъния обаче му дават 10, а в Италия – 20 години. Нали не вярвате, че някога Брендо ще съблече елегантната си бяла ленена риза, за да навлече раирана пижама?

Храна за размисъл!

Новини от Третия свят, от Северозапада

 Колата-ковчег в тунела "Ечемишка", 05.02.2017 г.

Знаете ли по какво може да разберете, че една новина идва от Третия свят? Жертвите там са толкова много, че са само бройка. Няма имена. Като децата с подути коремчета, които умират от глад.

Така е вече и у нас, в Северозапада. Помните ли, че през октомври 2015 г. в тунела „Витиня” загинаха трима души – двама мъже и една жена? Ама помните ли имената им?

Знаете ли как се казва жената, загинала в тунела „Ечемишка” на 5 февруари 2017 г.? Казва се Елена. Почти нито една телевизия не съобщи името й, за да обвие с безличие една ужасна трагедия! За да я превърне в бройка. Тя остана просто бройка в статистиката на МВР – като в Третия свят, където смъртта трябва да бъде приемана без тревога. 

 Кадър от катастофата в тунела "Витиня", 2015 г.

 В тунела "Витиня", 2015 г.

А помните ли имената на двете жени, които загинаха на ул.„Алабин” в столицата, когато една сграда падна ей така, от гравитацията, и ги уби в автомобила? Не ги помните, нали. Третият свят. Жертвите имат значение само като бройка, не като имена.

Братът на загиналата Елена оцеля. Казва, че не вярва да има виновни и този път. И аз не вярвам. Точно както и на „Алабин”, когато виновни нямаше, сега пак виновна е гравитацията.

И сега малко встрани от темата, ама не съвсем: Нали си купихте винетка за 2017 година?

Аха, да. И аз си купих. Бог да пази България!

Плюнки за Дьо Кабан на изпроводяк

Висота на публицистичната мисъл във в-к "Труд"

Посланик Дьо Кабан получи последните три дни толкова плюнки върху името си, колкото за целия мандат дотук общо.

Подразни мафията за последно. Вярно, разбира, че нещата ще си останат така, ама поне да си каже. Поне да си направи гаргара за последен път с онези, които се грижат за просперитета на организираната престъпност, за бездействието на полицията и съучастието на съда.

Гнилите ябълки в правосъдието вече вонят от загниване, но нищо не се променя.

Флагманът на бизнесмена Пеевски – вестник „Телеграф” – излезе с разбиващо заглавие на 15 септември: „Мосю Кабан сви 500 000 евро от Лувъра”. Според агента на ДС Божидар Димитров французинът е откраднал парите, които били събрани от дарения за реставрацията на музейни експонати.

Новината, основана върху инсинуация, намира място и във в-к „Труд”. Вестникът на Петьо Блъсков е впрегнал още повече пера да пишат против френския дипломат. На последна страница възбудена журналистка е решила да оплюе бившия посланик по всички точки, които са й хрумнали, дори с просташки подигравки към името му. Дьо Кабан, казва домораслата лингвистка, идвало от „колиба”, демек – егати благородника, от колибите е дошъл, па дава акъл тук. Разбира се, не пропускат да ни кажат, че той ще отиде да работи в Буркина Фасо – несъмнено като наказание за „провала” му в България.

С какви кръгове и господари на деня е свързан Блъсков, че е надминал по размера на храчките и брилянтния Пеевски?

Това сме ние. И на пътя е така, и на тротоара, и на опашката в магазина: „Ти ли ще ми кажеш на мене, бе?!” Но тук става дума за друго. Твърде висока е трибуната на посланика и твърде остри бяха стрелите му. И прецизно насочени отгоре на всичко! На Дьо Кабан хич не му пукаше дали някой ще му окачи „Стара планина” за довиждане. На онези, на които им пука, не им чуваме гласовете. Ние обичаме чужденците да показват куртоазия, гарнирана с лицемерие, а за един посланик това е задължително. Най-много да кажат, че българките са най-красивите жени, както и шопската салата е най-вкусната салата на света.

Да не бъдем наивни. И други посланици виждат същото, което и французина, но те го пишат скришом в грамите до своите столици, а пред медиите тук се усмихват. В Уикилийкс през 2011 г. на бял свят излезе какво е писал посланик Байърли за Борисов, макар че иначе си мълчеше. Това очакваха властимащите и от Дьо Кабан, ама се оказа, че не е от мълчаливите. И още нещо: каквито и особености на характера да се крият зад охотното говорене и „поучаване”, със сигурност всички изявления са били предварително одобрени от Париж. Ако не са били одобрени, щяха да секнат след първото по-остро изказване. В дипломацията на по-зрелите демокрации не допускат самодейност.

Впрочем, отрича ли някой, че метафората на французина е вярна? Нашите гнили ябълки овоняха не само родината, а цяла Европа. Такава воня, че получавам позиви за повръщане.

Костенурки, елени, кокошки

Преди 4 години осъдиха условно снаха на цар Киро, гледала костенурки в двора. Ценко Чоков гледал елени. Комедия. Театър. Нашето правораздаване е такова, че независимо какви са първоначалните обвинения, накрая остава кокошкарската история.

Честито на зрителите.

Остров на злото ли е Враца

Направи ми впечатление, че всякакви журналисти от столични вестници се упражняваха да пишат патетични коментари за трагедията във Враца. Същото направиха, разбира се, врачанските журналисти, но акцентът беше различен.

Във Враца основният въпрос е: Защо тези „криминално проявени” са на свобода? Защо с чувство на безнаказаност са готови да бият всекиго до смърт?

В столичния печат острите пера на напористи журналистки питаха: Защо са такива сеирджии врачани? Защо снимаха? Защо не се намесиха?

Кметът Каменов е напълно прав – във Враца тази агресия е всекидневие. Но областният град не е някакво екзотично убежище на злото в българските земи. Семената на злото са се прихванали успешно навсякъде и дават плодове.

Никой не попита защо на снимките от вестник „Зов нюз” (публикувани после и от всички останали медии) виждаме поне двама полицаи, които са пристигнали светкавично на мястото на боя, но никой от тях не помага на поваления на плочките Тодор. Ученикът получава помощ от цивилен гражданин. Полицаите дори гледат в различни посоки, не към жертвата. Не са ли обучени униформените да оказват първа помощ? Поне да извадят език?

Това не променя въпроса за 

пасивното наблюдение

Това е най-трудният въпрос. Нека обаче журналистките от медиите да си направят автоинтервю с три прости изречения:

-        Кога за последно разговарях с мутра? (Мирна комуникация.)

-        Кога за последно влизах в спор с мутра? (Напрегната комуникация.)

-        Кога за последно се бих с мутра? (Невербална комуникация.)

Журналистките от столичните вестници сякаш не живеят в България. За 25 г. преход българите си научиха урока. Видяха как действат мутрите. Видяха как съдът ги пуска на свобода. Каквото и вземане-даване да имаш с мутра, няма начин да спечелиш ти. Преди да се появят Поничките, Враца има нещастието да се запознае с делата на Цофъра , Скинара, Акулата, Гуньо, Папазки, Лисицата и какви ли не други представители на фауната.

Историята на мутренското време във Враца не започва с Поничките!

Случайният минувач няма как да знае, че хилавото хлапе е ученик в 12 клас, а яките мъже са автоджамбази с апетитни прякори. Може да са всякакви. (Все пак сме във Враца, нали не забравяте?) Може да са дилъри на кокаин. Единият си иска парите, другият ги крие. Може да са сутеньори. Може да са лихвари. Може да са професионални биячи, наети от някого да набият другиго. В тази ситуация има само едно сигурно нещо: ако трима мъже се бият, а ти искаш да си четвърти, ще те арестуват заедно с тях (ако не те пречукат преди това). За обикновения врачанин, който не носи пистолет под палтото, има само едно оръжие, което спасява живот – инстинктът за самосъхранение.

Истината е, че врачани не са безразлични към жестокостта. Врачани не обичат понички! Истината е, че мутренската реалност от 90-те години до днес, култивирана с активното бездействие на прокуратурата и съда, доведе до хипертрофия на инстинкта за самосъхранение. Е, за по-кратко може да го наречете и страх. Като гледате тоя страх, разбирате, че някой си е постигнал целта…

Да, вероятно ако още двама-трима се бяха включили в боя, Тодор щеше да е жив. Но това е в сферата на „вероятно” и „може би”. (Какво добро начало за патетични коментари в медиите, нали?) Това е само при условие, че двама или трима от минувачите са получили мигновена увереност в своята 

превъзхождаща физическа сила, 

тъй щото да превъзмогнат прага на страха и да се втурнат да млатят мутрите.

Ако приключа този текст дотук, ще излезе, че нещата ще си останат просто така. Едва ли. Трябва законово да се въведат механизми за граждански контрол върху работата на следствието и прокуратурата. За такъв контрол не говори никой! В САЩ съдиите и прокурорите ги избират гражданите. Може да пуснеш колкото си искаш престъпници на свобода, но с това ще приключи славната ти юридическа кариера. Още на първите избори ще се сбогуваш с тогата. В България обществото има високи очаквания към хора, които някой назначава, но никой не ги държи отговорни за имитацията на дейност, която ни представят като „правораздаване”.

Днес, 14 януари, врачанският окръжен прокурор Начков се оплака пред медиите, че протестите във Враца оказват натиск върху прокуратурата. Е нали затова се правят! Добрутро! Обществото няма ли право да иска справедливост? Под натиска на Цацаров обвинението към убийците е променено: предумишлено убийство по хулигански подбуди.

И накрая нещо важно. Врачани не са безразлични към всички форми на насилие, но не са готови да раздават правосъдие по метода на съдията Линч. А може би трябва?

Усещане за справедливост?

Пияният и дрогиран полицай, който уби бебе на тротоара през септември 2014 г., бе осъден на 11 години затвор миналата пролет.

Бургаският апелативен съд ги намалява на седем. Убиецът приема, че отново са му дали незаслужено висока присъда и обжалва на трета, последна инстанция. Днес ВКС е потвърдил 7 години. Това е възмездието за 11-месечната Красимира.

Това е реформата!

Първо място за идиотизъм

Номинирам Българския хелзинкски комитет за гаф на годината - 2015: идиотско е да номинираш австралийския изкормвач Джок Полфрийман за личност на годината!

Няма как да им минат доводите – бил организирал не знам си какъв комитет за правата на затворниците.

Може Джок да е гениален футболист, готвач, шофьор, градинар, организатор на комитети, но това не променя единствения важен факт – Полфрийман уби един българин, беше осъден на 20 години и има щастието да лежи в български затвор. Точка. Бих приел да го номинират за гениалната му организаторска дейност примерно гениите от Австралийския хелзинкски комитет. Обаче да получи такова високо признание в България! Не, мерси.

Първо – каква плюнка върху паметта на убития. Второ – какъв шамар върху лицето на близките на жертвата. Трето – какъв триумф на глупостта, облечена в претенции за цивилизованост.

Да се надяваме, че Австралийският хелзинкски комитет знае правилния адрес, на който да изпрати чека с хонорара.

Квотата на Гоце

карикатура: Марек Рачковски

Да, това заглавие е като „Бандата на Оушън” или „Седморката на Блейк”... Ние пък си имаме „Квотата на Гоце”!

Ако се занимавах с писане на кино-сценарии, щях да направя текст, не по-малко добър от „Дванадесет разгневени мъже” – шедьовърът на Сидни Лумет от 1957 г.

Хич не се учудих от решението на Конституционния съд относно посланиците от Държавна сигурност…

Не ме учудва и това, че едва трима конституционни съдии от всичките дванайсетима изразяват особено мнение. Трябва да им кажа имената, защото достойното поведение трябва да получи похвала: Владимир Славов, Благовест Пунев и Румен Ненков.

Не се чудете... Никой от тях не е попаднал в Конституционния съд от квотата на Гоце.

На българския съд обикновено не му достигат особени мнения. Хроничен недостиг на особени мнения. Помните ли Веска Меджидиева? – Онази другарка, която открадна 4,5 милиона долара от Българската земеделска и промишлена банка. Вече не помните, че въобще е имало такава банка, нали? През пролетта на 2008 г. Софийският апелативен съд постанови оправдателна присъда по наказателното дело, образувано срещу Веска. Само един съдия - Камен Иванов - подписа присъдата с особено мнение, защото прие, че 7-годишната присъда на Софийския градски съд е правилна. Веска си гледа кефа в ЮАР и в едно интервю за Дарик радио каза, че има пари, колкото да си пие кафето.

През 2011 г. само съдия Марина Михайлова от тричленния състав на Върховния административен съд има смелостта да приеме, че Доган е допуснал ситуация на конфликт на интереси.

Но да се върна към Владимир Славов, Благовест Пунев и Румен Ненков. Тяхното особено мнение може да прочетете тук. От целия текст ме поразиха лаконизмът и логиката на този абзац:

„Проява на примитивен позитивизъм е поддържаното в решението разбиране, че служителите и сътрудниците на репресивните служби са упражнявали правно регламентирана дейност, макар и в условията на тоталитарен режим, което обосновава приложената към тях рестрикция като дискриминационна и противоречаща на принципа на правовата държава. Такова разбиране за правото като неутрално по отношение на общовалидните човешки ценности обезценява неговата морална стойност и извежда легитимността му само от това, че е установено от държавата, независимо от това че тя е тоталитарна по същността си и е нихилистична към човешките права.”

Съдиите убедително се позовават и на практиката на Европейския съд за правата на човека:

„От трайната и непротиворечива практиката на ЕСПЧ следва, че изискването за лоялност към демократичните принципи по отношение на държавната администрация и професиите, пряко обслужващи обществените интереси, съставлява компонент на легитимната цел демокрацията да е в състояние да се самозащитава. Многократно е развивана тезата, че такава лоялност не може да се очаква от лица, обвързали миналото си с репресивните тайни служби на тоталитарната държава. В такива случаи ограничаването на достъпа до съответните длъжности е допустимо, стига да е пропорционално в светлината на историческия, политическия и социален опит на всяка отделна държава, както и на конкретната степен на опасност за демократичните й устои.”

Българският Конституционен съд отново прие, че демократичните устои на демократичната държава не може да бъдат повлияни от хора, които са работили за запазване устоите на тоталитарната държава – с всички средства от репертоара на Държавна сигурност.

Боевски... Бразилия... Бъркотия и ала-бала!

Външният министър Младенов май е натискал в последните три седмици с всички дипломатически средства бразилците да върнат Боевски в България. Точно това би трябвало да прави един външен министър, за да удовлетвори очакванията на обществото.

Външното министерство е изчерпало средствата на дипломацията. Това Младенов не го казва.

Младенов казва, че през последните 20 години не е правено нищо, за да се развиват отношения с държавите от този регион [Южна Америка] в това отношение, така че българи, задържани там, да излежават присъдите си у нас.

От това изявление не разбираме кога точно да си ни го върнат Гълъбин: преди да му повдигнат обвинение или ако го осъдят с ефективна присъда.

Впрочем защо бразилците да създават прецедент с г-н Боевски, та да развържат ръцете на всякакви други държави да им удрят по масата - да им връщат обвинени в тежки престъпления? Ако български митничари хванат бразилска шампионка по самба с 9 кг наркотик в чантата, дали ще я пратят с първия самолет за Бразилия?

За Бразилия г-н Боевски си е просто г-н Боевски. Бразилската Темида не вижда пред името му титли и медали. Вижда белия прах. Може би вижда поредното наркомуле.

Смятам, че във Външното министерство знаят повече по случая, отколкото на медиите е позволено да напишат. На нас медиите ни пробутват пиеса в стила „Многострадална Геновева”. Ето какво ни казва сайтът www.dnes.bg:

„Когато дъщерята на Боевски загубила последния си мач и двамата решили да си тръгнат за България, се оказало, че саковете им били много износени. Затова заедно с фотографа [еди-кой си] отишли в местния мол. От бразилския магазин купили три чанти, които са като комплект – всяка чанта влиза в другата. От мола обяснили, че могат да доставят куфарите в хотела и спортистът се съгласил.”

За зла беда в Бразилия продават не просто чанти тип „матрьошки”, ами ти ги дават две в едно – вземаш чанта, получаваш и 9 кг бял прах. Разбира се, Боевски не е забелязал, че куфарите са твърде тежички... Все пак той работи с далеч по-големи тежести...

Дъщерята Сара ту казва, че чантите са купени три дни преди пътуването, ту че са купени ден преди пътуването. Боевски бил казал на полицаите, че си е закупил чантите в Бразилия. Те му поискали квитанция от покупката, той обаче нямал... (Ако беше ползвал кредитна карта, колко лесно щеше да бъде!)

В първите дописки от 28 октомври се казва: „Олимпийският ни шампион е задържан заради съмнително поведение, преди да се качи на борда на полет 6826 на авиокомпания "Иберия" за Мадрид.” – Никога след 28 октомври нашите медиите не казват и дума за „съмнително поведение”. Съмнителното поведение е изчезнало. Бразилските полицаи са проверили чантите на Боевски съвсем случайно.

Медиите написаха: “Обсъжда се и вариант, при който семейството му да наеме малък апартамент в Сао Пауло, в който Боевски да може да бъде пуснат под гаранция.”

Извинете! Зад безличния изказ „обсъжда се” медиите ни казват, че правителството обсъжда такъв вариант. Защо всички граждани на България да платят гаранцията му, а на всичко отгоре да му наемат и апартамент, па бил той и малък? Това е цинизъм!

И накрая:

Скъпи българи, братя и сестри! Пътувайте за Бразилия с нови чанти и куфари, закупени от родината! Пазете си касовите бележки!

Скъпи бразилци! Ако Гълъбинчо е невинен – върнете ни го с първия полет! Ако е виновен – дръжте си го. Нашите тюрми са препълнени и без него.

Престъплението „подкуп” в България – хроника на демократизацията

Преследването на корупцията става по различен начин в различните общества. Някои общества насърчават корупцията. Други се опитват да я изкоренят. Трети се опитват да покажат, че уж я изкореняват.

Графика 1

Престъпления, завършили с осъждане, 1989-2010 (Подкуп)

Графика 2

Общ брой дела за подкуп към брой дела, завършили с осъждане (2004-2010)

Графика 3

Тежест на присъдите за престъплението „подкуп” – според съдебната практика (2004, 2007, 2010)

Направих си труда да издиря в таблиците на Националния статистически институт данни специфично за престъплението „подкуп” – да видя броя на осъдителните присъди по години. Започнах това дирене с очакването, че броят дела, завършили с присъда, ще бъде малък като цяло, на фона на това, което обществото „знае”, че се случва... Очаквах освен това да видя и движения на кривата, които да покажат връзка между процесите в обществото и броя присъди, както и връзка между това кой е на власт и броя присъди.

При престъплението подкуп имаме както „търсене”, така и „предлагане”. Законодателят е дал еднаква тежест както на страната, която търси, така и на страната, която предлага. (Чл. 301 и чл. 304 от Наказателния кодекс позволяват и за двете страни до шест години лишаване от свобода и глоба до 5 000 лева.)

Законодателят е бил наясно, че преследване няма как да има, ако една от страните не даде сигнал. Поради това законът казва: Не се наказва онзи, който е предложил, обещал или дал подкуп, ако е бил изнуден от длъжностното лице, арбитъра или вещото лице да стори това и ако незабавно и доброволно е съобщил на властта (чл. 306).

Броят дела, завършили с присъди, може да ни покаже доколко престъплието подкуп е във фокуса на общественото внимание, доколко има нетърпимост към това явление, както и доколко има „разведряване” и отнемане на страха, който в квази-демократични общества води до нисък брой съобщени престъпления... (Да не забравяме, че при подкупа има извършено престъпление при поискването, не само при получаването на „дар или каквато и да е облага”, респективно – при предлагането, не само при предаването...)

Разбира се, националната статистика дава количествени данни. От броя дела ние не знаем дали става дума за милиционер, който е взел 20 лева, или за подкуп доста над 20 лева - на съдия, прокурор и т.н. Не разбираме от тези данни и от коя страна на уравнението предлагане-получаване стои осъденият... В този смисъл броят присъди не е показател за работата на съда, а по-скоро за нивото на търпимост към корупцията. За периода 2004-2010 г. имаме и данни за общия брой дела за подкуп към броя осъдителни присъди. Виж Графика 2. [За годините 1989-2003 г. НСИ ни дава само данни за завършилите с осъдителна присъда дела, тъй че няма как да се направи сравнение: общ брой дела за подкуп към броя завършили с осъдителна присъда. Би било твърде порочно да кажем: по-ниският брой присъди означава лоша работа на съда, ако не разполагаме и с общия брой дела. Дори в този случай има променливи, които могат да водят до различен изход на всяко дело – на първо място качеството на доказателствения материал.]

В Графика 1 виждаме, че броят присъди през последната „тоталитарна година” е бил 92, през първата „демократична година” достига до 110, а през 1991 г. рязко е паднал до 24. През първите години на раздаване на куфарчета и всякакви мутренски групировки текстовете за подкуп са били просто добри пожелания в книгата „Наказателен кодекс”... (Ако се чудите защо през 1990 г. все още има сравнително висок брой осъдителни присъди, то е защото през 1990 г. са довършени дела, започнати вероятно през 1988-1989 г.)

Ако може да се говори за „ниво да присъдите”, тогава нивото от 1989 г. е повторно достигнато едва през 2007 г. и надвишено само през 2009 и 2010 г. Това не би ме тревожило никак, ако субективното ми усещане също говореше за никаква или ниска корупция през 1991-2004 г. (През 2005 г. броят отново върви нагоре.)

Можем ли да кажем, че през 1991 г. страхът от репресии от страна на тоталитарната държава е изчезнал, но едновременно с това е настъпила и висока нетърпимост към предлагането и вземането на подкупи... живо изразена с едноцифрен брой присъди веднага след падането на комунизма.

Или обратното – практиката на даване и искане е довела до равновесие, при което страните не са имали причина за недоволство и са бетонирали тази практика като modus vivendi.

От данните на Статистическия институт можем да видим все пак как съдът работи, да разберем с каква строгост се прилага законът, с каква тежест са присъдите (Графика 3.)... Тоест, ако общият брой дела за подкуп, отнесен към броя осъдителни присъди, не е показател за качеството на работа на съда, прилагането на присъди (тежестта) е показател... При горен праг от 6 години, съдебната практика се е ограничила до присъди от 6 м. до една година, от една година до три години, и едва по една присъда годишно в диапазона 3-5 години.

Храна за размисъл: в някои особени случаи (чл. 301, ал. 3, чл. 304а) законодателят е предвидил наказание лишаване от свобода до 10 г. и глоба до 15 000 лв., а в чл. 302 т. 4(б) -- лишаване от свобода от три до петнадесет години, глоба до двадесет и пет хиляди лева и конфискация до една втора от имуществото на виновния. Последното, най-тежко наказание, е за престъпление, извършено от длъжностно лице при подкуп в „големи размери” или при рецидив.

За времето, за което разполагаме с данни (2004-2010), присъда над 5 години за подкуп не е издавана нито веднъж от нито един съд...Или в България няма корупция в големи размери, или се играе само с малки суми, но редовно... Или просто си пуснете фолк-канала и чуйте песента „За милиони няма закони, за кокошка няма прошка”...

Като контролни променливи в Графика 1 включих динамична крива за две престъпления, при които разследването започва по друг начин и не зависи от това дали някой е подал сигнал. Такъв тип престъпления, които е трудно да бъдат „потулени”, скрити... Дори ако приемем, че през годините в броя умишлени убийства и в броя палежи има флуктуации, все пак не би трябвало да виждаме огромни скокове в кривата... (С други думи, обективната манифестация на престъплението „умишлено убийство” е твърде „видима”, за да се стигне до нисък брой присъди, изразен в едноцифрени или двуцифрени числа.)

Дали е преувеличение, ако допуснем на база на нашия всекидневен емпиричен опит, че за една година в България се случват много повече „подкупи”, отколкото „палежи”?

Струва ми се, че е рано да коментирам по-високия брой присъди за подкуп през 2009-2010 г. ... Но се изкушавам да го направя.

Епистоларната проза – жив израз на народните чувства

Запорожките казаци пишат писмо на турския султан, Иля Репин

Жителите на Катуница, като виждат как се развиват нещата у нас, търсят спасение и подкрепа от новия голям брат. Пишат писмо до посланик Уорлик – да го уверят в своите отлични почитания и да подирят силната му дума.

Уважаеми г-н Уорлик,

От името на жителите на село Катуница най-искрено Ви благодарим за проявената от Вас позиция. Ние виждаме във Вас един от малкото светли лъчи чрез, които може справедливостта да възтържествува. В същото време ни е болно, защото нито един български държавник през 20-те години на прехода не поиска да вникне в проблема камо ли да го разреши.Кирил Рашков за тях беше "кокошката със златните яйца". А той през цялото това време всячески показваше, че е над закона и на него всичко му е разрешено, смазваше всеки, който се осмеляваше да иска справедливост. Само ние хората от Катуница знаем на какво бяхме подложени през всичките тези години. Затова Вашата подкрепа е безценна

БЛАГОДАРИМ ВИ

PS. Винаги ще бъдете добре дошъл в Катуница.

(правописът – без поправки – Д. Л.)

Уорлик предизвика бурно одобрение сред катунчани и даде повод за писмото, като за втори път тази година заяви, че у нас има две правосъдни системи:

„Как може един човек и неговите деца и внуци да останат над закона, да не плащат данъци, как се случва това. Не бих се примирил с такава ситуация, не обвинявам българските граждани, които излязоха на протест, но нека хората да не поемат правосъдието в собствените си ръце. Но на хората им е омръзнало и цар Киро не е единствен случай. Преди време казах, че в България има две правосъдни системи. Ако си достатъчно богат и властен, правилата може и да не се отнасят до теб - за това казах, че има две правосъдни системи в България и Катуница е пример за това”... (предадено от сайта Под тепето)