Помните ли #кой?

* * *

* * *

Бележка под линия

Вече ми се струва, че трябва да се промени всичко в българската граматика. Не искаме да имаме нация от неграмотни, нали? Значи е крайно време да направим проста граматика за по-прости хора.

Ако мислите, че пълният и краткият член са основният препъникамък, не сте познали.

Препъникамъни са местоименията, сложните съюзи, любимото „й”, което няма място в съществителните в множествено число…

Леле, толкова много  п р о с т о т и й  във вестниците!

Не си мислете, че медиите са оазис на грамотността.

Отдавна не са.

Ето, вестник „Стандарт” ни пита във „Фейсбук”: За кой ще гласувате?

Иде ми да им кажа – за някой грамотен, ако се появи такъв.

Епиграми

* * *

Някои мисли не ми дават мира.
Трябва да знаеш, че от антракс се умира.
Умира се още от скука и простотия.
Не съм от тях, как' Сийке, не съм от тия.

Д. Лъжов


П.П. Подготвям книга с епиграми.

История върху голо тяло

Една 25-годишна дама от София е решила да татуира българската история по тялото си. Започнала с розетата от Плиска. Добавила „Мизия, Тракия, Македония” на врата си, а на гърба – надпис на глаголица: „Времето минава, България остава.”

Не е ясно защо журналистът нарича дамата „момиче”. На 25 години всяко момиче е отдавна жена.

От текста, публикуван във в. „Стандарт”, се лее една възхита от решението на „момичето” да превърне тялото си в учебник по история. Сякаш ни представят нещо твърде оригинално.  Авторът пише: „Нито времето, прекарано в болка, нито похарчените пари могат да изместят обичта на момичето към България”.

Не съм лишен от чувство за патриотизъм, но смятам, че това е израз на чалга естетиката, която е облъчвала дамата през целия й живот. Тя е все пак връстник на демокрацията. Историята, сведена до клишета, манифестирани като знаци по тялото. Наниз от клишета, които не я правят „патриот”. Понеже историята е „дълга”, а тялото – „малко”, дамата ще бъде принудена да избира все по-прецизно кое да включи в своята антология  и кое да пренебрегне. [Както режисьорът преглежда 500 минути заснета лента, за да монтира 60-минутен филм.] Тя неизбежно ще се сблъска и с едно важно противоречие: някои неща могат само да се изобразят, други – само да се разкажат.

Разбира се, това е преди всичко въпрос на избор. Някакъв импулс, някаква вътрешна потребност, някакво желание да се манифестира „чувство за патриотизъм”. У мен обаче изникват още въпроси. Нямаше да се зачудя толкова, ако героят на статията беше младеж, а не дама на 25 години. Сюжетите на патриотизма по-силно лепват върху бицепсите на някой „ултрас”… Нали? Женското тяло буди интерес без помощни средства. Засилва ли се еротичното у нея на фона на „Мизия, Тракия, Македония”?

* * *