сряда, 24 декември 2008 г.

Тиха нощ

Електронните картички

Мисля, че догодина ще пращам само електронни картички. Така мислех и тази година, но пратих десетина традиционни картички на хартия. Помислих си, че на някои хора не мога да пратя поздрави по и-мейла. Струва ми се по-уважително да пратя картичка на хартия.

Все пак си водя една вътрешна дискусия... Защо да е по-уважително на хартия? Това е някакво мое погрешно тълкуване. Трябва да мисля така: по-редно е да пратя електронна картичка, защото е екологична. Електронната картичка, освен че предава поздрави и пожелания, казва: зад мен не стои едно отсечено дърво.

неделя, 14 декември 2008 г.

Има ли значение цветът?

Тази сутрин гледах едно почти сполучливо предаване по национален български ТВ-канал. Сред гостите бе журналистка с ромски произход, която преди време успя да осъди собственик на софийски басейн за дискриминация. Касиерката, която я върнала без билет, била глобена 500 лева, а собственикът на злополучната къпалня – 1 000 лева. Така съдът у нас оценява моралните травми, причинени от расова дискриминация. Дискусията в студиото се въртеше около цвета... Има ли етнически знак прeстъпността в България? Ромите ли крадат? Има ли интеграция или има асимилация?

Днес попадам на една статия от Джеси Уошингтън, Асошиетид прес. Авторката пише, че и след изборите за президент в САЩ продължава дебатът за „цвета” на Барак Обама. Въпросът е дали той е biracial, African-American, mixed-race, half-and-half, или multiracial. Тези понятия нямат аналог в нашия език, тъй като балканските ни координати не са ни позволили да създадем по-меки и по-малко клеймящи думи от роми и цигани, камо ли думи за деца от смесени бракове. Медиите, които са направили своя цивилизован избор, говорят за роми. Гражданите от неслучилото се гражданско общество говорят за цигани и мангали.

Езикът изважда на повърхността колективното подсъзнателно.

Писателката Ребека Уолкър е с руски, африкански, ирландски, шотландски и индиански корени. Дълго време се определя просто като human. Това само предизвиква негативни реакции у хора с различен произход... Тя се връща към понятието biracial и multiracial, за да могат другите в обществото да я идентифицират според своите нужди...

В началото на 21-ви век въпросът за цвета продължава да има значение. У нас толерантното отношение към различните не се случва дори на езиково ниво, камо ли на ниво поведение.

понеделник, 8 декември 2008 г.

Българската Коледа - 2008

На фона на скандалите със злоупотреби и спрени пари от Европейския съюз, има нещо, в което вярвам. Инициативата „Българската Коледа”.

Все пак вярвам, че всеки лев, изпратен със SMS, отива за здравето на децата. Казвам думите „все пак”, защото остават малко неща, в които вярвам.

Президентът Първанов каза през април 2008 г.: „Българската Коледа” не просто успява, а получава доверие, каквото много трудно се завоюва в разколебаното българско общество днес.”

Смятам, че „Българската Коледа” е единственото нещо от последните шест години, върху което никой не хвърли камък, никой не плю и никой не дискредитира.

вторник, 25 ноември 2008 г.

Сутрешният блок


В един текст Иво Сиромахов направи класация на 13-те „фатални” български простотии. В класацията попадат и сутрешните блокове на телевизиите. Те без изключение ни занимават с тежки политически проблеми – проблемите на тройната коалиция, поредното поръчково убийство, преглед на печата... отново убийства, скок на цените, рушвети, забележки от Европейския съюз.

Или сме на първо място по ниво на корупция, или на последно по доходи.

Спомням си как в Америка гледах рано-рано шоуто на Риджис и Кели по телевизията, които говореха за всичко друго, но не и за политика. Голямото изкуство е да направиш утрото ведро, хахо-хихи, така че да ми стане хубаво и да ида на работа с настроение.

Наистина, кой нормален човек иска да слуша за проблемите с парното отопление и цените на тока, докато си пие първото кафе за деня? Аз не искам.

Аз преяждам с политика и имам нужда от диета. Да ям политически новини влиза в служебните ми задължения. В свободното време имам нужда от диета.

събота, 22 ноември 2008 г.

Изненада

Всяка година зимата ни изненадва. Снегът „неочаквано дойде на 22-ри ноември.

Казвам това не защото съм гледал новините по телевизията, а защото пътувах 4 часа и половина от Сандански до София. 160 километра за 4 часа и половина. Средна скорост 35 километра в час.

Не мога да кажа, че пътят беше зле почистен. Въпреки това видях тежки автомобили, изхвърчали от пътя. При Перник – пълен блокаж на пътя. Опашка от тирове… Не видях полицията да регулира движението или да прави нещо за облекчаване на трафика.

Нямам отговор на какво се дължат проблемите по пътя… Снегът е само предполагаемата причина, но не е истинската.

понеделник, 10 ноември 2008 г.

Живот в капсула

На концерт в зала “България” пее младата звезда на полския джаз Ага Зарян. Пет минути преди началото на концерта срещам моя преподавател от Софийския университет доцент А. Той е добре. Изглежда малко остарял (не съм го виждал 8-9 години). Казва, че е добре.

Той: „Всичко е добре, но има общ упадък на морала, на нравите... Нещата се влошават.”

Аз: „Така ли го усещате?”

Той: „А вие не го ли усещате така?”

Аз се чудя какво да му отговоря.

Той продължава: „Може и да не го усещате. Някои хора живеят като в капсула...”

Аз: „Е, не бих казал, че живея в капсула...”

Разговорът прекъсва, когато Ага Зарян излиза на сцената.

Музиката й е чудесна, гласът – силен и въздействащ.

Мисля си за хората, които живеят в капсула...

сряда, 5 ноември 2008 г.

Добро утро, Америка


Радвам се, че Барак спечели в Америка. Радвам се и за Барак, и за Америка.

Аз го познавам, така да се каже, от първа ръка. Познавам го от времето, когато работих в WICD-TV. Снимах го два или три пъти в Илинойс, когато още правеше кампания за сенатор. Беше човек с харизма, оратор от първа класа, който завладяваше публиката. Струва ми се, че американците дадоха шанс на по-добрия кандидат. През 2004 г. Барак се шегуваше в една малка заличка в Шампейн, че много хора дори не могат да запомнят името му, камо ли да го произнесат. Казваше, че го наричали всякак: Barack Obama, Barack your mama.” Публиката избухваше в смях. Сега светът научи името на Барак Обама.

Стискам палци за Барак.

неделя, 26 октомври 2008 г.

Извън класацията

Може би е присъщо за постмодерното време да правим класации за всичко. Примерно: 10-те най-добри ресторанта в София, 10-те най-добри романа, 10-те най-популярни български филма... Всичко може да се нареди в класация.

Сега БНТ прави една „кампания” за определяне на „любимия роман на българските читатели”... Отказвам да гласувам за „роман номер едно”, защото не приемам понятието „любим роман на българските читатели”... Това гласуване не взема предвид три важни дадености. Едната даденост е, че винаги паралелно съществуват много обществени мнения, но има и господстващо обществено мнение. Ако най-много българи кажат в анкетата, че техният любим роман е „Алхимикът” на Паулу Коелю, количественото натруване ще изтласка този роман като любим на българите. Но той не е мой любим роман, аз дори не съм го чел. Моето мнение не съвпада с господстващото обществено мнение.

Втората „даденост”, както я наричам аз, е тази, че при естетиката има значение индивидуалният вкус, а не натрупването на мнения... Защо трябва да търсим тогава „консенсус”. Ако сега направим анкета за музикалните предпочитания на българите, Панчо Владигеров има по-малки шансове да бъде предпочетен от всяка фолк дива.

Третата даденост е ефектът „пъблисити”. Това най-просто обяснявам така: днес поради медийното внимание е по-вероятно да бъде посочен за „любим” роман „Нерон Вълкът” отколкото „Нощем с белите коне”. Ефектът „пъблисити” изкривява картината в полза на по-популярното. (Отново подчертавам, че индивидуaлният читателски вкус определя кое е качественото, но медиите могат да определят кое е популярното.)

петък, 24 октомври 2008 г.

Геология за начинаещи


Ако бях геолог, щях да ти кажа точно преди колко милиона години тези чурупки от снимката са обграждали живи организми. Щях да знам и името на организмите, за да ти направя още по-силно впечатление. Но сега знам само, че това са били живи организми преди няколко милиона години, а сега чурупките са само скала. Направих снимката през тази пролет.

Така е и при хората. Случва се и това: остава само черупката, а никой не може да си спомни преди колко време черупката е обграждала живо тяло.

понеделник, 13 октомври 2008 г.

Чувство за достойнство

Медиите съобщиха: Академик Людмил Стайков е бил доносник на Държавна сигурност.

В този момент не ме интересува дали е бил или не, дали някой не е фалшифицирал фактите по нечия поръчка. По-скоро съм склонен да вярвам, че Стайков не е бил агент.

Мога само да кажа, че Стайков е достоен човек и преди всичко истински професионалист. Преди 10-11 години работихме заедно в телевизия Евроком – правехме една рубрика за българско игрално кино. Людмил Стайков ми беше шеф. Тогава още се учех на телевизия, а от Стайков има какво да се научи. Гордея се, че съм работил с него. Смятам, че атаките към режисьора ще отшумят, а името му ще остане в историята на българското кино.

петък, 10 октомври 2008 г.

Световен ден на яйцето

Днес е световният ден на яйцето.

Чудесен празник... Чества се от 2001 г. насам по инициатива на Международната комисия по яйцата. Аз вчера вечерях пържени яйца, значи съм отбелязал празника неволно един ден по-рано.

Днес е и световният ден против смъртното наказание. Съвпада със световния ден на яйцето, но на мен ми изглежда доста по-важен. Спомням си какви дискусии имаше преди години, когато България прие мораториум върху смъртното наказание. Обществото във всяка страна изглежда е устроено така, че смъртното наказание получава голяма подкрепа. То изглежда справедливо според духа на мъдростта „око за око, зъб за зъб”. Ако въпросът за смъртното наказание се решава с референдум, най-вероятно то ще получи висока подкрепа и няма да бъде отменено. Решението за отмяна на смъртното наказание е решение на някакви елити, не на цялото общество.

Лично аз съм противник на смъртното наказание. Не го приемам. Смятам, че присъдата „лишаване от свобода” за дълъг период има също убийствен ефект върху психиката на затворника. В лекциите по основи на правото доцент Т. ни казваше, че присъдата над осем години прави затворника негоден за ре-социализация след неговото освобождаване.

четвъртък, 9 октомври 2008 г.

Монахът, който продаде своето ферари

Отец Никанор, 32-годишен българин, бивш брокер от Насдак. Името му се появи в медиите отново тези дни, защото Ройтерс публикува статия за него и някои наши медии я преведоха.

Отец Никанор сега е монах, загърбил суетата на големите сделки... Обитава Черногорския манастир на 50 километра от София.

„Ние все търсим щастието във външния свят, в материалните неща, което ни прави постоянно неудовлетворени, гневни на самите себе си и на света” – казва монахът.

„Всеки може да бъде добър брокер, но това не носи много полза за света.” Според монаха религията може да помогне на хората да се справят с днешните времена на стрес и да намерят отговорите.

Отецът съветва всички свои бивши колеги да поставят буркан с пръст на бюрото си, за да им напомня накъде всички ние сме се запътили и кое има стойност в живота.

вторник, 30 септември 2008 г.

Мигновено общество

Един приятел наскоро спомена в и-мейл, че ние всички живеем в instant society. Фразата ми хареса доста и реших да потърся нещо в Google – да видя какво ще излезе за фразата „мигновено общество”.

На първо място в световната търсачка се появи една проповед на преподобния Майкъл Д. Джордан.

Отецът пише:

Живеем в мигновено общество. Общество, което трябва да получава всичко по-бързо и по-бързо. Ако трябва да чакаш повече от 5 минути, това се смята за срам и унижение. Ресторанти за бързо хранене изникват на всеки ъгъл. Дори не можем да отделим време да влезем в ресторанта, де седнем и да поръчаме; трябва да можем да преминем покрай прозорчето и да си получим храната бързо. Не можем да чакаме на опашка в банката, затова имаме автомати, дето обслужват хората с незабавен достъп до техните пари по всяко време.

Изглежда не можем да чакаме да получим нещо. Просто изваждаш картата и ето на, мигновено го получаваш с парите от пластмаса, които ти позволяват да живееш над възможностите си и да получаваш неща, за които при нормална ситуация би трябвало да чакаш. Струва ни се, че пощенската доставка отнема много време, затова пращаме писма по факса мигновено. Информация на една ръка разстояние със скоростта на светлината. Дори видях преди два месеца една новина, че някои погребални агенции започват да строят прозорци за поклонение, така че да не се налага дори да слизаш от автомобила си да отдадеш почит към починал приятел или роднина. Представете си що за удобство и ефективност! Човек няма да си губи времето да се облича официално за посещение на погребалната зала, всъщност дори няма да губи време да слиза от колата и да говори с опечалените. Толкова е удобно просто да преминеш и да погледнеш през прозореца към приятеля или роднината, изложен във витрина като в някой мол.

По-нататък отец Майкъл Джордан пише:

Човечеството е обхванато от манията да пести време до степен, близка до пълен отказ от човешко достойнство.

Прииска ми се да ида само за един ден в Америка и да стисна ръката на мистър Джордан.

7 стъпала към понятието за журналистика

Би трябвало като увод към този текст да прочетете какво написа моят приятел Алекс Симов в своя блог. Аз реших като отговор да напиша няколко неща, които смятам, че отговарят на истината...

1.В професията журналистика няма истинска саморегулация в България;

2. Затова има малко на брой "журналисти" и много на брой "писачи";

3. Затова общественото мнение приема самата професия за не-престижна;

4. Журналистите ги бият, но това тревожи повече самите журналисти, отколкото публиката;

5. Аз съм разлиствал атласи по анатомия, но това не ме прави лекар. Всяка гимназистка у нас може да държи микрофона, защото е учила за журналистическите жанрове в някой СИП в 10 клас;

6. Липсва истинска конкуренция на пазара на журналистическия труд - затова липсва истинско качество;

7. Журналистическият труд е тежък, но за сметка на това ниско платен.

Моите най-интелигентни приятели си изкарват хляба с журналистика. Аз им пожелавам търпение.

понеделник, 29 септември 2008 г.

10 заповеди за блогъри

Намерих случайно в интернет десетте заповеди на блогъра.

Списъкът с правилата е бил представен в Лондон на конференция на Евангелисткия алианс - организация, основана през 1846, която обединява много общонационални конфесии и представлява повече от един милион вярващи във Великобритания, съобщава The Daily Telegraph.

Ето самите заповеди:

1 Не поставяй блога над себе си;
2 Не превръщай блога в кумир;
3 Не злоупотребявай със своя ник, използвайки анонимността за съблазни;
4 Помни съботния ден, един ден от седмицата живей без блога;
5 Почитай другите блогъри повече от себе си и не придавай голямо значение на грешките им;
6 Не убивай чуждата чест, репутация и чувства;
7 Не прелюбодействай в интернет;
8 Не кради чуждо съдържание;
9 Не произнасяй лъжливи свидетелства по адрес на друг блогър;
10 Не пожелавай рейтинга на друг блогър. Бъди доволен от твоя собствен.

сряда, 24 септември 2008 г.

Градското население расте

София расте, но не старее. Не само София расте. Расте градското население в света изобщо. Списание BusinessWeek съобщава, че всеки ден населението в градовете се увеличава със 180 хил. души. Прогнозата е, че през 2050 г. градското население ще достигне 75 процента от световното население.

Това означава ли, че 25 процента от населението ще произвежда достатъчно храна за цялото световно население?

понеделник, 15 септември 2008 г.

In Memoriam


Беше през март 2006 година. Посещавам една пътуваща изложба с български съкровища в президентския дворец в Рим. За първи път виждам маската на Терес. До мен стои една японка, дама на около 70 години. Гледа маската и мълчи. Обръща се с лека усмивка към мен: „Много интересно, много интересно. Колко е странна, асиметрична...” Тя допълва думите си с изразителни ръкомахания. Аз кимам и потвърждавам: „Да, интересна е. Наистина е асиметрична.” Японката ми казва, че идва за трети път да види изложбата и особено тази маска.

Не познавах професор Георги Китов, но той даде много на България.

Светла му памет.

неделя, 14 септември 2008 г.

Злото не спи

Прочитам едно мое „старо” стихотворение вероятно от 2001 г., а може би по-старо. Публикувах го преди 6 години в списание „Родна реч”. Хрумва ми мисълта, че е еднакво важно да имам отворени сетива за доброто и за злото. Злото не спи, изобщо не спи, всеки ден ме гледа с човешки очи, но аз се опитвам да го заобикалям. Това всекидневно упражнение е много важно, за да не се събуди циникът у мен.


* * *

Злото не спи
под камък
изобщо не спи
има си свои капризи
прищевки

ураганите на историята
помитат
диктатори и диктатури
окото на циклона
вижда всичко
черно-белите неща
все по-ясно чернеят

съвремието няма нужда
от скучни поети
а от добър фотограф

виж
внимателно виж
най-новата снимка
една клонирана овца
която страда от артрит

Моят филм на годината


Най-добрият филм, който гледах през 2008 г., е „Ритни камбаната с финес”. Оригиналното заглавие - „The Bucket List”.

Един критик казва за филма: „Истерично смешен и сгряващ сърцето.” Според мен филмът е повече „сгряващ сърцето”, отколкото смешен.

След този филм човек разбира, че диагнозата рак може да бъде обезкуражаваща и потискаща, но може да отключи положителни емоции и желание за радост във всеки оставащ миг. Точно заради това филмът е вдъхновяващ.

Този филм идва да ни каже, че животът е твърде кратък и затова трябва да пиеш най-вкусното кафе, да общуваш с най-близките хора и да изкачиш най-високия връх. За всеки човек списъкът на вълнуващите неща в живота е различен, но е важно да изпиташ щастие и да направиш хората с теб щастливи.

Джак Никълсън и Морган Фрийман са еднакво добри (макар и различни) в двете водещи роли. Мисля, че заслужават не само номинации за Оскар през март 2009 г. , ами направо да си отнесат по една статуетка вкъщи.

Този филм ми връща вярата, че Холивуд все още може да предложи нещо по-добро от онзи посредствен, но прехвален филм „Няма място за старите кучета”.

четвъртък, 11 септември 2008 г.

Полицейската държава


Хубаво е все пак, че има свобода на словото у нас. Научаваме, че за 2006 г. и 2007 г. Министерството на вътрешните работи е похарчило 94 850 000 лева за подслушване. На професионален език – за „специални разузнавателни средства”.

Един сайт написа, че тези близо 100 000 000 лева са 5 процента от бюджета на МВР.

Неефективно харчене на пари, събрани от моите и твоите данъци. Едва 3 процента от всички събрани доказателства със СРС-та влизат в употреба в съда. Значи едва 2 850 000 лева са били похарчени по полезен начин.

Сега се говори за промени в Закона за специалните разузнавателни средства. Вероятно ще се създаде междуведомствена комисия, която ще решава дали да се ползват такива средства... Това може да намали безумното харчене.

понеделник, 8 септември 2008 г.

„Език на мъки, стонове вековни”

Преминавам набързо с дистанционното по каналите на телевизора. На един канал със скромни възможности, но смели претенции говори някаква дама и маха с ръка:

„Субектът, който инициира подписката, не акумулира доверие в себе си.”

Не разбрах веднага какво иска да каже жената. Озадачих се. Не може такова издевателство над езика... Дори най-сложната мисъл може да се предаде с по-прости думи. И на български език.

сряда, 3 септември 2008 г.

Discomgoogolation

В една хубава страна, Великобритания, един лекар стигна до заключението, че хората стават зависими от Интернет. Толкова свикват с нета, че им е неприятно и тежко, когато нямат достъп до него.

Психологът д-р Дейвид Люис съобщи, че биенето на сърцето и мозъчната дейност се променят при липса на връзка с интернет. Диагнозата е Discomgoogolation, скалъпена дума от discomfort и google…

Този доктор не казва нищо ново. Дори преди да се появи Интернет известният канадец Маршъл Маклуън написа, че медиите стават продължение на нашата нервна система. Той написа доста пророчески неща още през 1964 г., които после според мен се потвърдиха...

Според Люис 44 процента от всички британци изпитват дискомфорт, ако нямат връзка с Интернет. 27 процента от тях признават, че нивото им на стрес се покачва, ако са лишени по някаква причина от Мрежата.

понеделник, 1 септември 2008 г.

Задръстване

Аз имам отговор за себе си на въпроса защо улиците на София са задръстени от коли, от спрели коли.

В Америка не мога да си представя пощенска служба или фризьорски салон, който да няма паркинг. В София е пълно с банки, офиси, ресторанти, библиотеки, университети, които нямат никакви паркинг-места. Никой не ги е предвидил. Архитектите са мислили за всичко друго, но не и за паркинг. Искам да ми покажете един жилищен блок, в който броят на апартаментите е равен на броя на гаражите. Една поща, която има паркинг... Не говоря за поща drive-through, където си пускаш писмото от отворения прозорец на автомобила...

В града от втората половина на 20 век паркингът е толкова важен, колкото паркът и детската площадка. Понеже нямаме паркинги, имаме блокирани тротоари и блокирани улици.

Питам: кой е виновен? Бомбата е заложена още преди 40-50 години от късогледите специалисти по градоустройство. Днес не е невъзможно частните предприемачи да направят подземни и надземни паркинги, но всеки иска бързо връщане на инвестицията. Ако направя подземен паркинг, инвестицията ми ще стане печеливша след 10 години. Ако направя блок и продам апартаментите по 1000 евро квадратния метър още сега, няма нужда да чакам 10 години за печалба... Държавата може да направи атрактивно строенето на паркинги, ако въведе данъчни облекчения за предприемача... Има решение, когато има желание.

неделя, 31 август 2008 г.

За какво ти е азбука?

Една дама от град Лийдс доказа, че не е нужно да имаш степен MBA, за да си успешен мениджър. Не е нужно дори да четеш и да пишеш. Линда Уордън (48) е собственичка на агенция за организиране на партита. Тя се научила да чете и да пише само преди три месеца. Нейната неграмотност не й е попречила да бъде успешна. Според журналистите нейната фирма е просперираща.

Линда: „Винаги внимавах някой да не разкрие тайната ми. Когато трябваше нещо да се напише, казвах, че имам ужасен почерк и по-добре би било секретарките ми да го напишат, а когато трябваше нещо да се прочете, казвах, че не ми е интересно и го давах на друг служител.”

Дори бившият й съпруг не подозирал, че Линда е неграмотна. А когато тя получавала повишение и ставало неизбежно да чете и да пише, тя просто напускала работа.

(Статията за Линда бе публикувана в безплатното издание Week.)

Балонът се спука

От списание „Бизнес уийк” научаваме, че десетки варненски брокери, които търгуват с ваканционни жилища, са спрели работа през последните месеци. От варненската Асоциация за недвижими имоти съобщават, че „броят на фалитите непрекъснато се увеличава”.

По всичко изглежда, че балонът се спука. Предлагането надвиши търсенето, има отлив на британски и ирландски купувачи. Много имоти са непривлекателни, защото се намират в гора от бетон. Някой трябваше да предвиди, че не е възможен постоянен растеж на пазара на жилищата...

сряда, 13 август 2008 г.

Групата на глупците

Малко ми е странно да чуя от устата на един професор думи като “суперглупак” и “тъпанар”. Явно много яд е насъбрал проф. Михаил Константинов, та да напише последната си статия във в. “Монитор” (8 август), озаглавена “Страната на глупците”.

В текста Константинов излага теорията на италианския професор Карло Чипола, според която хората се делят на четири групи. Първата е групата на умниците. Те са малко на брой в сравнение с другите групи. Умниците правят добро на другите и добро за себе си. Втората група е групата на балъците. Балъкът прави добро за другите, но лошо за себе си. Трета е групата на бандитите. Бандидът прави лошо за другите и добро за себе си. Последната група е най-многобройна. Това е групата на глупците.

Константинов: “За всяка държава съществува един постоянен коефициент на глупостта, който за България е 50 на сто.”

Според професора половината от всяка една група в обществото се състои от глупци. Примерно, половината от политиците са глупци, но също и половината от професорите. Идва и крайното твърдение: “Половината български избиратели са типични тъпанари също.”

После Константинов изказва възмущението си от строителните предприемачи, които покриват с бетон всичко що видят. И възмущението от “мутробароните”. И възмущението си от крадливите държавни чиновници...

Насъбрал е яд професорът, па си излял горчивината във вестника... като че нещо може да се промени с говорене.

понеделник, 11 август 2008 г.

Синдромът на забравените звезди

Ако си мислиш, че само в България забравяме бързо звездите, щом слязат от сцената, грешиш.

Великият американски плувец Марк Шпиц каза пред Агенция Франс Прес, че би искал сега да е в Пекин и да гледа как Фелпс се опитва да подобри неговия рекорд от 7 златни медала от една Олимпиада... Шпиц каза, че би искал, но никой не го е поканил в Пекин.

„Никой не ме покани. Аз не отивам просто така на олимпиада, за да кажа, че отивам... Най-малкото поради това кой съм аз. Да ида да гледам как Майкъл Фелпс подобрява моя рекорд анонимно? Това е почти обидно за мен. Не почти – то е обидно.”

Шпиц е спечелил 7 златни медала на Олимпиадата в Мюнхен през 1972 г. – със седем световни рекорда! Според мнозина това е най-голямото постижение в областта на спорта за всички времена.

неделя, 10 август 2008 г.

Браво на Мишо Александров

На тази олимпиада стискам палци най-силно за Мишо Александров, Петър Стойчев и за Йордан Йовчев.

Днес Мишо Александров постави нов национален рекорд на 100 м бруст – 1:00,61. Все пак отпадна от финалите.

Когато аз бях студент в Шампейн през 2002-2003, той беше ученик в една от гимназиите в същия град. Не се познавахме лично. Понякога се засичахме с баща му Пламен в университетския басейн.

събота, 9 август 2008 г.

Руската офанзива в Грузия

Моята приятелка Кети М., журналистка от Грузия, ми прати тази сутрин следния мейл.

Ще го преведа, за да е разбираемо за всички.

My dear friends,


My colleagues and me are working in a very difficult situation under special regime not to leave our working places,

We are in a an undecelared war.

Russian aircrafts in name to protect Russian citizens in conflict region of Cxinvali continue bombing different territories of Georgia - Kodori gorge, Gory, Kojori, Poti which are not connected to conflict zone at all...
Many civilians are injured, part of them killed, many soldiers are dead,

Oil terminal and the Georgian naval base were bombed in Pot.i The death toll includes civilians and servicemen.
The night time bombing of a military base in Sneaky left 12 Georgian servicemen and reservists dead, ten were wounded. Four of them are in severe conditions and were taken to the Zugdidi hospital.

please, don,t forget forget about us

Please, pray for us


Keti

--

Скъпи приятели,

Моите колеги и аз работим в много трудна ситуация под специален режим, без да напускаме работните си места.

Ние сме в състояние на необявена война.

Руски самолети под претекст, че защитават руски граждани в конфликтния регион Цхинвали, продължават да бомбардират различни региони на Грузия – Кодори, Гори, Коджори, Поти, които не са свързани въобще със зоната на конфликта...

Много цивилни са ранени, част от тях са убити, много войници загинаха.

Петролен терминал и грузинската военноморска база бяха бомбардирани в Поти. Броят на убитите включва цивилни и военни.

Нощната бомбардировка на военната база в Сники доведе до 12 убити редовни военни и запасни войници, а десет бяха ранени. Четирима от тях са в много тежко състояние и бяха откарани до болница в Цугдиди.

Моля ви, не ни забравяйте.

Моля ви, молете са за нас.

Кети

четвъртък, 7 август 2008 г.

Извинете за маските

Четирима американски колоездачи пристигнаха в Пекин във вторник и на слизане от самолета си сложиха маски на устата. Да се предпазят от смога на Пекин... Домакините се обидиха... и в сряда четиримата олимпийци написаха официално извинение. Това са Michael Friedman, Sarah Hammer, Bobby Lea и Jennie Reed.

Шефът на американския олимпийски комитет Джим Шер каза, че не им бил оказан натиск да се извинят.

“The wearing of protective masks upon our arrival into Beijing was strictly a precautionary measure we as athletes chose to take, and was in no way meant to serve as an environmental or political statement,” the athletes said. “We deeply regret the nature of our choices.”

„Носенето на предпазни маски при пристигането ни в Пекин беше само предпазна мярка, която решихме да вземем, и по никакъв начин не сме искали това да бъде екологическо или политическо изявление,” казаха четиримата. „Дълбоко съжаляваме за нашия избор.”

Така казаха американците, за да замажат скандала. Аз бих казал: „Да, сложих си маската, понеже въздухът ви не става за дишане, понеже сте наблъскали в този град 8 милиона души, настанили сте ги в техните работнически общежития с по една тоалетна на етажа, за да могат да произвеждат евтини хладилници, телевизори, компютри, телефони, чадъри, чинии, с които да залеете нашия ненаситен пазар... И нямам никакво намерение да ви се извиня, па ако ще да ми спукате гумите на колелото, защото медалът има значение, но още по-важно е да си признаете, че сте на светлинни години от западните демокрации, че заглушавате Дойче Веле и цензурирате интернет... И по-добре да не започвам темата за Тибет.”

Но нали знаете колко по-важна е икономиката на САЩ от политическата свобода в Азия... Впрочем Китай държи валутния си резерв в долари и може някой ден да реши да го обърне в евро... и това няма да е весел ден в Америка, повярвайте ми.

неделя, 27 юли 2008 г.

Памет за Ян Твардовски

Намирам в една моя тетрадка превод на кратичко стихотворение от покойния вече Ян Твардовски. Превел съм го през есента на 2007 г., но не съм поставил точна дата. Стихотворението намерих преди 4-5 години в библиотеката на Илинойския университет.

. . .

Защо кръст?

Усмивка, дълбока рана.

Виждаш ли колко е просто,

когато любовта е голяма.

Смешен надпис от един офис


Какво ли не пишат хората по стените… С цел да постигнат ред и дисциплина-)

понеделник, 21 юли 2008 г.

Пълно преклонение пред историята

Гледам шоуто „Пълна промяна на къщата” по Нова плюс. Дърводелецът взема стари четвъртити греди от стара къща и прави от тях легло. Взема стари дъски и от тях прави рамки за картини. Намира някакви стари дъски „от времето на Гражданската война” и прави от тях маса за хранене. „Колко често ти случва да работиш с дърво на 300 години? Много рядко.” Майсторът не крие възхищението си от допира със старото дърво.

Това е може би много важна черта на амeриканците – нямат твърде дълбоки корени, сравнени с Европа, но почитат всяко парче с историческа стойност.

В историческия музей на Илинойския университет има един поочукан калкулатор. На тебелката до него пише: „Около 1980 г.”.

И все пак…

Колкото и да е несъвършена държавата България, тя все пак е приятна страна за живеене. Тук има пространство. Дори в София има пространство. (Не вярвах, че някога ще кажа това.) Стигам до този извод, като чета една класация на списание „Форбс”. Класация на най-населените градове в света:

1. Мумбай, Индия. Обща площ: 484 кв. км. Брой жители на един кв. км: 29650 души. Население: 14,35 милиона души.

2. Калкута, Индия. Обща площ: 531 кв. км. Брой жители на един кв. км: 23900 души. Население: 12,7 милиона души.

3. Карачи, Пакистан. Обща площ: 518 кв. км. Брой жители на един кв. км: 18900 души. Население: 9,8 милиона души.

4. Лагос, Нигерия. Обща площ: 738 кв. км. Брой жители на един кв. км: 18150 души. Население: 13,4 милиона души.

5. Шенчжен, Китай. Обща площ: 466 кв. км. Брой жители на един кв. км: 17150 души. Население: 8 милиона души.

6. Сеул. Южна Корея. Обща площ: 1049 кв. км. Брой жители на един кв. км: 16700 души. Население: 17,5 милиона души.

7. Тайпе, Тайван. Обща площ: 376 кв. км. Брой жители на един кв. км: 15200 души. Население: 5,7 милиона души.

8. Ченай, Индия. Обща площ: 414 кв. км. Брой жители на един кв. км: 14350 души. Население: 6 милиона души.

9. Богота, Колумбия. Обща площ: 518 кв. км. Брой жители на един кв. км: 13500 души. Население: 7 милиона души.

10. Шанхай, Китай. Обща площ: 746 кв. км. Брой жители на един кв. км: 13400 души. Население: 10 милиона души.

11. Лима, Перу. Обща площ: 596 кв. км. Брой жители на един кв. км: 11750 души. Население: 7 млн. души.

12. Пекин, Китай. Обща площ: 748 кв. км. Брой жители на един кв. км: 11150 души. Население: 8,6 млн. души.

13. Делхи, Индия. Обща площ: 1295 кв. км. Брой жители на един кв. км: 11050 души. Население: 14,3 млн. души.

14. Киншаса, Конго. Обща площ: 469 кв. км. Брой жители на един кв. км: 10650 души. Население: 5 млн. души.

15. Манила, Филипините. Обща площ: 1399 кв. км. Брой жители на един кв. км: 10550 души. Население: 14,7 млн. души.

16. Техеран, Иран. Обща площ: 686 кв. км. Брой жители на един кв. км: 10550 души. Население: 7,2 млн. души.

17. Джакарта, Индонезия. Обща площ: 1360 кв. км. Брой жители на един кв. км: 10500 души. Население: 14,2 млн. души.

18. Тянчжин, Китай. Обща площ: 453 кв. км. Брой жители на един кв. км: 10500 души. Население: 4,8 млн. души.

19. Бангалор, Индия. Обща площ: 534 кв. км. Брой жители на един кв. км: 10100 души. Население: 5,4 млн. души.

20. Хошимин, Виетнам. Обща площ: 518 кв. км. Брой жители на един кв. км: 9450 души. Население: 4,9 млн. души.

неделя, 20 юли 2008 г.

Измерения на расизма

Пиша мейли на компютъра си и слушам като фон звука от телевизора. Вървят стари епизоди от Биг Брадър по Нова телевизия. Дикторът казва: „Хубава работа, ама циганска. Бат’ Сали ще се издаде, че вече е намерил връзки да вземе диплома за средно образование.”

Не мога да си представя какъв акъл имат тези автори и тези редактори, които пишат подобни реплики. Разбирам, че голяма част от зрителите на това реалити шоу няма да видят нищо нередно в репликата на диктора. Няма да светне лампичката...

Представям си какво би станало в моята любима страна САЩ, ако една телевизия пусне репликата „Хубава работа, ама негърска.” Вие представяте ли си какво ще стане? Аз щe ви подскажа: на тази телевизия ще й отнемат лиценза завинаги без право на обжалване...

Защо виждам нещо нередно в репликата на диктора? Защото възпроизвежда един стереотип, основан на етническа принадлежност. Неверен стереотип. Сякаш няма българи, които си купуват дипломи за образование.

Смятате ли и вие като мен, че има какво да желаем от българските медии по отношение на етническата толерантност?

събота, 19 юли 2008 г.

Възмущението

Истината е, че се опитвам да се възмущавам от малко неща. Колкото се може по-малко. Най-вече се опитвам да не се възмущавам от неща, които не мога да променя. Нали разбирате защо – защото ако не мога да ги променя, каква полза от моето възмущение...

Последното нещо, което ме „възмути”, е шефката на Варненския административен съд Анелия Цветкова, която заловиха с 10 000 лева подкуп.

„Още не можем да повярваме на съобщенията по медиите. Цветкова е толкова добър човек и професионалист”, коментираха в юридическите среди във Варна.

Така вестник „Труд” цитира някакъв групов източник, точно както те умеят – хем цитират, хем не става ясно кой го казва. Юридическите среди... Иди разбери дали наистина някой го е казал, дали репортерът си го е скалъпил...

Аз пък го варвам много лесно. Ако работата позволява да се печели допълнително, ако и съвестта го позволява, какво толкова трудно за вярване има...

В предния ми текст на този сайт написах, че доверието ми в МВР е 2 по десетобалната. Доверието ми в правосъдието е 1 по десетобалната. А уж се опитвам да не се възмущавам.

Рецидиви от комунизма

Редовната цена за еднократно влизане в покрития басейн „Спартак” в София е 10 лева. Ако сте инвалид, пенсионер или ученик – 8,50 лева. Ако сте служител на Министерството на вътрешните работи – 7 лева.

Разбира се, не оспорвам, че за определени социални групи – инвалиди, пенсионери – е редно да има отстъпки. Но не разбирам защо трябва служителите на МВР да имат някаква привилегия при ползването на басейна. Преди месец новият министър обяви, че в МВР работят 63 000 души. България е на второ място в Европейския съюз по брой полицаи на глава от населението - след Кипър. Икономистът Георги Ангелов написа в един сайт, че у нас се падат 615 полицаи на 100 000 души население. Не са особено ефективни в работата си, нито се радват на престиж в обществото. В това министерство още работят хора от времето на народната милиция с милицонерско мислене и поведение. Моето доверие в МВР е 2 по десетобалната система.

Помогнете ми. Напишете тук защо служителите на МВР трябва да имат отстъпка в цената.

понеделник, 7 юли 2008 г.

Писмо в бутилка


Днес намерих моето първо писмо в бутилка. Беше далеч от големия плаж на Балчик, но близо до Двореца. Видях бутилката съвсем близо до брега, свалих сандалите си и нагазих във водата. Посегнах към бутилката с някакво вълнение. Може би не вълнение, но силно очакване. Още отдалече видях, че вътре има смачкан лист хартия. Мисля, че още нося романтиката от книгите на Робърт Луи Стивънсън.

Бутилката беше добре затворена с коркова тапа. Опитах да сваля тапата с пръсти. Без успех. Сложих бутилката в един найлонов плик и я разбих в камъните на брега. Всички парчета останаха в плика... Извадих внимателно листа.

Беше на руски.

„Купалл[е]. Балчык. 06.07.08
11:05 PM
Даша, Роша, Андрей,
Женя, Аня, Леша”

Какво разочарование. Никакво послание. Просто шест имена. Писмото беше плавало по-малко от 24 часа.

Защо пускат писмо в бутилка, след като нямат какво да кажат на света.

неделя, 6 юли 2008 г.

Пространството и други неща





Разглеждам градската художествена галерия в Балчик. Нямам голям късмет днес, а може би имам. Старите майстори са свалени от стените, понеже тече избожба на съвременни художници... Някакъв фестивал, който има в заглавието си думата „пространство” и още нещо, но не го помня.

Прави ми впечатление една инсталация от Силвия Валентино, озаглавена Drive. Авторката е вдъхновена от всекидневните си срещи с пътните платна, с движението на четири колелета, което е станало символ на американския начин на живот. Силвия пише: „Пътни знаци, маркировка и напуквания по паважа, маслени петна, пешеходни „зебри”, разкъсани гуми, разтопен асфалт и други останки от ежедневната човешка дейност, се превръщат в пейзажи, отразяващи вечността и преходността на живота едновременно.” Накрая художничката пише: „Аз карам колата си. Веществените доказателства, оставени по пътя от други, движат изкуството ми.”

Художниците задават въпроси... Ето, Настя Петрова ни пита: „Защо блондинките си боядисват корените на косите черни?” И ни отправя покана да седнем на един празен стол.

Една изложба, която дава посока на мисълта съвсем различна от посоката на авторите-класици.

четвъртък, 3 юли 2008 г.

Телевизията, университета

Говоря си с моя приятел К. за работата му в една българска телевизия. Той ми казва:

- Като кажа телевизията, аз разбирам Българската национална телевизия. Като кажа университета, разбирам Софийския университет.

Веднага се замислих. Това означава само едно нещо: обществото се променя твърде бавно. Ако сега е 1989 г., всеки може да каже телевизията и да разбира БНТ, но не и през 2008 година.

Вярно ли е например твърдението, че пазарът не е успял да предложи канали с по-добър продукт от БНТ? Не, не е вярно, поне що се отнася до новините.

Вярно ли твърдението, че на пазара няма университети с по-добър продукт от Софийския университет? Тук нещата са различни. Един университет е това, което е в момента, но и всичко това, което носи като традиции и натрупване на история. Така че може би има основания да казваме университета и да разбираме Софийския университет. Нека помислим обаче как бихме възприемали например Новия Български Университет след 50 години, когато и той ще има вече „история”... и истории.

Старите институции от времето на комунизма трябва да излязат от заблудата, че тяхната членувана форма им определя място на уникалност и неповторимост.

вторник, 1 юли 2008 г.

Гордостта на нацията

Последният мейл от моя приятел Брайън беше много кратък:

Dimi,
Excellent work by your Bulgarian weightlifting team. The nation must be very proud! :)

Brian

---
Дими,

Отлична работа свърши българският отбор по вдигане на тежести. Нацията трябва да е много горда!
---

Скандалната новина за положителните допинг-проби на щангистите е стигнала и до Колорадо.

Аз още не съм му отговорил на Брайън, но знам какво ще му напиша. Първо, не е тайна, че българският професионален спорт е дал убежище на много идиоти. Второ, всеки носи отговорност за постъпките си. Трето, нацията не е никак горда от скандала, но пък е виновна, че няма изработени механизми да измете от спорта идиотите, които управляват федерациите.

Going Dutch

Едно lifestyle списание обясняваше преди време в кратка статия фразата going Dutch. Авторът обясняваше, че понятието имало негативен отенък. Going Dutch означава, че двама или повече души си разделят сметката...

Моят опит в Америка не ми показа по никакъв начин негативната окраска на фразата. Бих казал, че фразата е неутрална, така както и фразата „качвам се на автобуса”. Американците не укоряват разумното използване на парите и още по-малко укоряват пестенето на парите. (Търси корените в протестантската етика, ако искаш.) Но ние трябва да поставим тази фраза в общия контекст на 70-те и 80-те години на 20 век. За жената не е неестествено да има високо платена работа, да кара скъп автомобил, да живее сама в луксозен апартамент, да прави успешна кариера в професии, които са били преди това „мъжки”. В този смисъл разделянето на сметката има силно феминистки заряд. Ако жената може да пуши на улицата и да носи панталони, значи може да си плати и сметката.

По никакъв начин не виждам негативни измерения на фразата нито в Съединените щати, нито в България.

понеделник, 23 юни 2008 г.

Честита баня, София


Новина по Би Ти Ви започва с думите:

„Започна тазгодишното миене на софийските улици.”

Веднага става ясно, че това е събитие, понеже се случва веднъж в годината.

Така тече животът в столицата на България, страната с най-нисък брутен вътрешен продукт в Европейския съюз.

Като контраст на тази невесела новина публикувам една собствена снимка, направена в Чикаго преди пет години.

четвъртък, 19 юни 2008 г.

Твърде кратък

Забелязах, че има една езикова конструкция, която е супер подходяща за създаването на „сентенции”... Това е фразата „животът е твърде кратък, за да...”

Ето няколко заключения, до които съм стигнал... И вярвам във всяко едно.

Животът е твърде кратък, за да пия евтино вино.

Животът е твърде кратък, за да карам ръждясал автомобил.

Животът е твърде кратък, за да ям хамбургери всеки ден.

Животът е твърде кратък, за да чета зле написани книги.

Животът е твърде кратък, за да водя повърхностни разговори.

Животът е твърде кратък, за да работя работа, която не харесвам.

Животът е твърде кратък, за да пия топла бира.

Животът е твърде кратък, за да общувам с неприятни хора.

Животът е твърде кратък, за да спя повече от 7 часа в денонощието.

Животът е твърде кратък, за да гледам сапунени сериали.

Животът е твърде кратък, за да не се забавлявам с всичко, което правя.

Животът е твърде кратък, за да пазя диета.

Животът е твърде кратък, за да пестя в банкова сметка.

Животът е твърде кратък, за да имам скромни мечти.

Животът е твърде кратък, за да пиша лоши стихове.

Животът е твърде кратък, за да бъде скучен.

Животът е твърде кратък, за да бъде и твърде объркан.

сряда, 18 юни 2008 г.

Катин

Филмът на Вайда „Катин” трябва да се гледа с валидол под езика.

Филм за човешкото и анти-човешкото, за честта и безчестието, за вярата и нейното отрицание, за историята и нейната фалшификация... Историята, която пишат победителите...

Филмът трябва да се види. Трябва да го видят две групи от хора: всички поляци над 16 години, и всички зрители, които имат някакво разбиране (и пиетет) за термина „европейско кино”.

Анджей Вайда без съмнение има какво още да ни каже.

събота, 7 юни 2008 г.

Дъжд

Като падне малко повече дъжд в София, животът спира.

Улиците стават реки. Автомобилите угасват. Светофарите спират. Полицията се мотае поне час, преди да иде да регулира кръстовищата. На София не й трябва терористичен атентат, за да бъде блокирана. Дъждът се справя в това отношение отлично.

Вчера летях от Букурещ до София 50 минути, а пътувах с такси от аерогарата до Лозенец час и двайсет минути.

Боже, пази София.

четвъртък, 29 май 2008 г.

Кое е новина?

Дарик радио – Плевен създаде днес следната „новина”:

Мъж от Ловешко село е спасен след опит да отреже главата си с ъглошлайф. Самоубиецът е в съзнание след втори неуспешен опит да се раздели с живота си. Това съобщи доктор Младен Овчаров, неврохирург в Плевенската многопрофилна болница.

39–годишният Светослав е опитал да се самоубие за пръв път преди месец като се е прострелял с пистолет. След като не успял, решил тази сутрин около 3 часа да отреже главата си с ъглошлаф. В резултат на ужасяващата интервенция, мъжът е успял да си пререже шийната мускулатура заедно с част от гръбначния мозък, след което изпаднал в безсъзнание. Намерен е в безпомощно състояние, с неподвижни ръце и крака, от баща си.”

Чух „новината”, докато пътувах с такси към моя стоматолог. Прииска ми се да помоля шофьора да смени станцията, но се въздържах.

Защо самоубийството е новина? Има ли обществена значимост? За кого тази информация е релевантна? Не е ли по-важно в такъв случай да се уважат чувствата на най-близките, които остават живи?

Работих като видео-журналист една година в системата на NBC. Моята телевизия никога не отрази нито едно самоубийство. Продуцентът не ме изпрати нито веднъж да снимам „новина”, дори когато имаше само съмнение за самоубийство.

Етичните стандарти в журналистиката в някои медии стоят над всичко.

сряда, 28 май 2008 г.

Поглед назад






Няколко запалки Зипо от моя любим сайт www.ebay.com привлякоха вниманието ми тези дни. Запалки на войници, участвали във Виетнамската война преди 40 години.

Тези войници не са можели да предположат, че една запалка, проста вещ, ще се превърне един ден в артефакт с историческа стойност.

Удивително е колко много ни казват изсечените надписи върху ламарината.

четвъртък, 22 май 2008 г.

Ускоряване на времето


Мая П. ми изпрати картичка с образа на Светите Кирил и Методий по случай 24 май.

Мисля си, трябва да й отговоря. Трябва да пратя картички по Интернет на още хора.

Преди няколко минути си помислих, че 24 май е празник и на всички хора, които разширяват блогосферата на български език. Те не са много, но броят им расте. Лека-полека расте и броят на хората в България, които имат Интернет вкъщи.

Интернет от самото си създаване е логоцетричен. Дори само поради това харесвам Интернет.

Днес Иван К. от Плевен трябваше да ми прати важен мейл. Чухме се по телефона. Имаха проблем с доставчика на Интернет, не можеше да прати мейл. „Как изобщо са работили хората преди Интернет?” – казвам. Работили са с пишеща машина и с писма на хартия. Пишещата машина отиде в музея. Впрочем, аз съм се учил да пиша първо на машина и на всички компютри нагласявам т.нар. БДС конфигурация.

Интернет промени представата ни за време, накара ни да възприемем времето ускорено и ускоряващо се.

сряда, 21 май 2008 г.

Колко струва историята



В последните 2-3 дни съм се увлякъл да наддавам в един търг на Ebay.com с архивни фотографии на в-к „Сан Франциско Икземинър”. Цените на най-интересните растат бързо и аз, воден от здравия разум, спирам да наддавам навреме. Две много известни снимки току-що приключиха с добри цени. И двете са получили Пулицър за репортерско майсторство. Едната е от Киоичи Савада – „Бягство към свободата”. Майка прекосява някаква река заедно с децата си в бягство от бойното поле. Савада получава Пулицър за снимката през 1966 г. Другата е като че ли още по-известна. Автор е Ник Ут, заглавието е „Напалм във Виетнам”. Той е получил Пилицър за снимката през 1975 година.

Снимката на Савада се продаде за 376 долара, а на Ник Ут за 1624 долара.

сряда, 14 май 2008 г.

Защо сме живи


Една кратка статия във в. Труд” привлича вниманието ми.

76% от младежите не знаят за какво живеят

Авторът ни съобщава, че 76 на сто от българите на възраст между 16 и 20 години не знаят за какво живеят. Данните идват от изследване на Института по психология на БАН. Младите „нямат идеали, не знаят за какво мечтаят и кои са враговете им”.

Половината от младежите отричат всичко, което предлагат родителите им. 14 процента нямат свои търсения. Според старши научен сътрудник Антоанета Христова у нас има пълно разместване на ценностите. Социалните норми скромност, учтивост, самодисциплина отстъпват място на самореализацията на всяка цена, казва Христова.

Нищо в тази статия не ме учуди.

събота, 10 май 2008 г.

Точно в 13:30

В четвъртък точно в 13:30 влязох в „Литературното кафене” на „Невски проспект”. Бившата сладкарница „Волф и Беранже”. Седнах на първата маса до входа. Поръчах си 100 грама „Грантс” с лед и чаша вода. Огледах хората наоколо. През една маса от мен седеше група от около 10 туристи, които си говореха на френски. Кафенето беше интересно. Тежки завеси, интересни лампи със стойки от женски фигури. Влязох тук, защото един надпис до входа ми извести, че тук е обичал да идва Александър Пушкин. Рекох си: „Има нещо важно в това кафене. Има историческо значение...” Трябваше да вляза.

Уискито беше приятно. Цената беше приятно приемлива – след цената на уискито в хотел „Астория”. Не съм пил по-скъпо уиски от това в бар „Кандински” на „Астория”.

Точно тук във „Волф и Беранже” на 27 януари 1837 г. Пушкин се е срещнал със своя секундант К.К. Данзас и заедно са се отправили към мястото на дуела.

сряда, 23 април 2008 г.

Смъртта – рекламен трик?

На сайта на Дарик радио погледът ми попада на реклама:

Книгите на Георги Стоев

Купете книгите на Георги Стоев за мафията, заради които го убиха!

book.store.bg

Много елементарен, плосък, примитивен начин да привличаш (уж) купувачи.

понеделник, 21 април 2008 г.

Петролът, земята…

В петък петролът достигна нов исторически рекорд: 117 долара за барел. Сега това ни изглежда много, но вероятно няма да се учудваме на тази цена през април 2010 година, ако тогава петролът стигне 200 долара за барел.

Но думата ми не е за цената на петрола. Утре е световният Ден на Земята. Просто се замислих за моя личен въглероден отпечатък, както се казва сега… Carbon footprint. Всеки може да изчисли личния си въглероден отпечатък на българския сайт http://www.gorichka.bg/

Ако изминавам за една година примерно 7 000 километра с моя автомобил, значи моят отпечатък е 1 365 кг . За да неутрализирам това количество СО2, трябва да засадя едно дръвче. Но моят отпечатък е дори по-голям, ако включа пътуването със самолет.

Аз съм длъжник на Земята.

Какво мога да направя? Разбира се, мога да засаждам всяка година по едно дръвче. Но има нещо, което вече правя. Един ден всяка седмица аз отивам пеш до работа. Разстоянието не е твърде голямо, изминавам го за 30 минути.

четвъртък, 10 април 2008 г.

Какво означава „гений”?

Разговор по скайп днес... От другата страна се включва четиригодишният син на моя приятел Дани Х. Детето ми обяснява думата „гений”. Казва ми: „Гений е човек, който постоянно измисля нови неща.” Изумих се... Аз на четири години не съм знаел такива думи... Така поне си мисля. Понятието гений съм го научил много по-късно. Най-важното е това, разбира се, че и на 32 не разбирам напълно какво означава думата гений.

Вие разбирате ли?

петък, 4 април 2008 г.

Добрият избор

Винаги ли правя това, което е най-разумното в момента? Задавам въпроса, но си знам отговора... Не, съвсем не.

Днес се срещнах със С., която се държа bossy, с поведението на човек, който не търпи възражения. Даде ми около 200 страници документи, които да прочета до неделя вечер. Опитва се да ми съсипе със скучни занимания уж свободните два дни във Виена. Прибрах се в хотела в 4 следобед, но не се залових да чета, а си легнах... Трябва ли да се лиша от моята следобедна дрямка, ако точно от нея има нужда моето тяло?

Достигам отново до извода: добрият избор във всеки момент е този, който те прави щастлив.

Вместо да чета скучни документи, проверявам в интернет, на хубавия сайт http://www.urbandictionary.com , няколко нови езикови понятия. Corporate bitch, corporate whore и някои други такива...

вторник, 18 март 2008 г.

Движение

След прекъсване от три години шофирам отново. Шофирането в София ми носи само отрицателни емоции, най-вече ми носи стрес. Този „шумен и разблуден град” е вече прекалено населен... Прекалено много агресия има по улиците на София.

Живях в Америка 2.5 години. За това време аз не чух нито един надут клаксон. В София ги чувам на всяко кръстовище всеки ден. Всеки мрази всекиго. Всеки препира всекиго. Всички бързат, но никой не се движи достатъчно бързо. Всеки иска да бъде пръв, всеки е готов да прегази всекиго.

Шофьорите на автомобили мразят пешеходците. Пешеходците мразят автомобилите и обществения транспорт.

В свят, където всеки смята, че има предимство, никой не получава предимство.

неделя, 16 март 2008 г.

Духът на отрицание

Философът Найден Шейтанов пише студията “Духът на отрицание у българина” за сп. “Философски преглед” през 1933 г.


“В психологията на българското отрицание имат надмощие следните елементи: апатия към висшето, като добро и хубаво, като държава и народност, фанатична страст към парично-материалното и към властта като средство за самозадоволяване и забогатяване, животински егоизъм в отношенията към другите, простотия и заинтересованост на бюрократи, безогледна опозиция, партикуларизъм на политикани, егоцентризъм на интелигенти, омраза и завист едва ли не на всички против всички.”

понеделник, 25 февруари 2008 г.

Nuovomondo


Само Домът на киното от всички киносалони в София прожектира филма „Новият свят” на режисьора Емануеле Криалезе. Английското заглавие е Golden Door.

Интересен филм, който би могъл да има някакъв успех само в Европа. Това е образец на жанра драма без елементи на комедия или на екшън.

Режисьорът показва съдбата на семейство италианци, решили да продадат всичко в родината си и да идат в Новия свят в началото на 20 век. Там растат гигантски зеленчуци, а парите се берат от дърветата... Морската болест далеч не е най-страшното преживяване. Предстои им да бъдат прегледани от имигрантските власти, да бъдат обезпаразитени и унижени...

Няколко са важните послания, които аз отнесох от филма:

За да спечели едно нещо, човек трябва да се откаже от друго.

Склонни сме да рискуваме, когато нямаме какво да губим.

Ако трябва да оцеляваме физически, склонни сме да преглътнем чувството за собствено достойнство.

Филмът предлага една спокойна и земна атмосфера с уместни и ненатрапчиви ефекти. Няма супер-герои. Като излезете от салона, в устата ви остава вкуса на горчив шоколад.

Особено интересна е операторската работа на Агнес Годар. (Дали е жена? – Това е направо рядкост в тази доминирана от мъже професия.)

понеделник, 18 февруари 2008 г.

Уж ново начало


Всяко местене от един град в друг, от едно жилище в друго е вероятно ново начало.

Днес си направих труда някак грубо да преброя колко пъти съм се местил в живота си. За първи път беше през 1995 г. – от Враца в София. После от България в Словакия. После обратно в София. После в Илинойс. После в Козлодуй...

Най-големият шок беше при промяната Илинойс-Козлодуй. Сравнението не е в полза на Козлодуй...

Всяко местене е било някакво начало.

Не всяко местене е било крачка напред.

Всяко местене е било крачка към нещо ново.

Не всичко ново ми е донесло радост.

Сега ми предстои още веднъж да ида в София.

Искам да ида там, сякаш отивам за първи път.

Искам като Лари Шилър да не допусна нищо в живота да ме отегчи.

четвъртък, 7 февруари 2008 г.

Какво носим в себе си

Чета отново интервю с известния фотограф и режисьор Лорънс Шилър. Сега е на 71 години. Прекратил е работата си в областта на фотографията през 1976 година, когато е бил само на 39. „Аз просто се изморих от нея.”

Основното послание на интервюто: Не позволих нищо в този живот да ме отегчи. Когато ми писваше да правя едно нещо, започвах да правя друго. Не го казва с тези думи, но аз така го разбирам.

Говори за ранните си години като фоторепортер: „За да разбера истинските истории, правех всичко. Това не беше добре за мен, защото парите не ме интересуваха – за мен нямаше значение от какво имам нужда и какво губя. Като се счупи камера, просто купувах нова, не ми пукаше. Тези неща бяха просто консумативи. Но винаги съм знаел какво нося в себе си и какво мога.”

Журналистката пита:

- Какъв не бихте искали да бъдете, ако сега започнете живота си наново?

- Не бих искал да съм хлебарка.

вторник, 5 февруари 2008 г.

Къде е гледката?


Журналистът М. Карбовски написа преди месец една статия за изгубените свободи. Той изброи общо 22 изгубени свободи, които някога сме имали, а сега нямаме. Най-силно впечатление ми направи изгубената свобода на гледката. „Колкото повече строим, толкова повече няма гледка” – пише Карбовски. После добавя: „Богати сме на жилищна площ, но ни е тясно и неуютно.”

Наистина, къде е гледката? Зад стената от бетон няма нищо. Хоризонтът го няма. Планината я няма. Българският град става като китайски работнически квартал. Само китайците засега ги няма.

понеделник, 4 февруари 2008 г.

Експеримент в Google

Малък експеримент в Google: да видя всички резултати на търсачката при зададена фраза „животът е”...

Няма да коментирам, няма да правя оценки, нека просто се позабавляваме, като четем заедно.

Не всичко приемам, но всичко ме кара да се замисля.

---

Животът е дар - приеми го. Животът е приключение - осъществи го. Животът е мъка - надмогни я. Животът е дълг - изпълни го. Животът е игра - изиграй я.

Животът е тайнство - открий го. Животът е предизвикателство - посрещни го.

Ако животът е един антракт, безсмислен е актьорският ни опит...

Животът е низ от пикове и спадове.

Животът е твърде кратък...

Животът е по-сладък, ако се откажете от захарта.

Животът това съм аз - всеки сам определя сапуна, с който ще се къпе, ще избере какво дете да бъде, ще се опита да подражава на родителите си

Животът е поредица от презентации.

Животът е тайнство.

Животът е пикник.

Животът е болка.

"Животът е хубав, защото е евтин."

“Животът е това, което ти се случва, докато си зает да правиш планове за него.” - Джон Ленън

Животът е твърде кратък, за да се пие лошо вино

Животът е песен!

Животът е сън,от който няма събуждане.

Животът е гаден.

Животът е една измама.

Животът е прекрасен.

Животът е гаден и след това умираш.

В София животът е скъп, но и заплатите са по-високи.

"Ако животът ви поднесе лимон, опитайте се да си направите лимонада!"

Животът е партньорство и приятелство - те определят какво сме постигнали.

Животът е стълба: едни се качват, други слизат.

Животът е чудо.

четвъртък, 31 януари 2008 г.

Мироопазване


Мироопазващите сили на ООН в Западна Сахара вандалски унищожиха рисунки отпреди 6 000 г. на животински и човешки фигури.

Това съобщи една от водещите радиостанции у нас.

Археологическият резерват Лахуад, известен и като Дяволската планина, е “изрисуван” от войници на ООН със спрейове. Върху древните рисунки те са оставали своите подписи, датите, когато са писали, а също и страната, от която идват.

Така един хърватин е надраскал “Petar CroArmy”, под което се виждат следите от рисунките на древните хора. Евгений от Русия пък е оставил надписа “АУИ”, кодовото име на базата на мироопазващата мисия, подписал се е и египтянин, съобщава БГНЕС.

Пратеникът на ООН за Западна Сахара Джулиън Харстън каза, че е шокиран от вандализма на неговите войници.

Той съобщи, че ООН ще предприеме сериозни мерки срещу войниците, оставили своите подписи. Членовете на мисията съзнателно са унищожили елементи от културното наследство в Западна Сахара, макар че съзнават естеството на тяхната мисия за поддържане на мира, с което са нарушили конвенцията за защита на културното наследство при въоръжен конфликт от 1954 г., се казва в доклад на учените Ник Брукс и Йоахим Солер, изпратен до британския “Таймс”.

- - -

Мислите ли, че ако старшината им беше прочел тази конвенция от 1954 г. в часа по политическа просвета, тия момчета нямаше да драскат върху древните рисунки? Да бъдем оптимисти: рисунките са унищожени, но мирът е запазен.

понеделник, 28 януари 2008 г.

Старите дрехи

Снимах гърба на една стара тениска... Имам я от 1997 г., когато работих няколко месеца в софийската телевизия „Центрум груп”. Не я нося навън, ползвам я като пижама. Буквите съвсем са се отмили... Би трябвало да съм я изхвърлил отдавна. Не ми носи някакви спомени или „сантименти”... Не я свързвам с нищо специално. Бях забравил напълно името на човека, който ми я даде. Имам десетки нови и по-хубави тениски. Ако ме попитате защо още не съм я изхвърлил, не мога да ви отговоря.


Ето, онзиден намерих в едно списание статия за енергията фен шуй. Според автора, ако купим една нова дреха, трябва да изхвърлим от гардероба една стара. Така се поддържа равновесието. Познайте какво ще й се случи на тази тениска тези дни...

понеделник, 21 януари 2008 г.

Не высовываться






















или

Защо трябва да фалира БДЖ


В този момент виждам как моят приятел Сашо Симов подскача до тавана. Хаха. Ние с него имахме възможността да изпием няколко литра бира миналата събота, па и да поговорим за това-онова... Той ми каза, че намерил едно мое мнение в Интернет относно БДЖ и държавните субсидии за тази губеща фирма.

Аз казвам: Държавата не трябва да субсидира тази губеща фирма. Или да я дадат за приватизация, или да фалира.

Сашо: Да, ама не е правилно. БДЖ изпълнява социална функция. Ако няма БДЖ, хората ще си стоят по селата като крепостни селяни.

Аз: Да си стоят по селата.

Така горе-долу протече нашият разговор. Може би съм прекалено краен. Може пък и моят престой в САЩ да си казва думата – станал съм още по-либерален (в икономическия смисъл).

Естествено, за да проверя дали все пак нещо не се променило в моята любима фирма БДЖ, взех си в неделя билет за първа класа от София до Враца, макар че Чехов казваше да пътуваме в трета класа. Та взех си билета и се качих.

Наблюдение първо: Моята любима БДЖ сложила един вагон, означен с „АБ”. Половината вагон първа класа, другата половина – втора. Разликата е една единствена – втора класа имаше на купетата цифричката „2”, първа имаше „1”

Облегалките – мръсно сиви. Жената срещу мен си е сложила палтото като постеля, да я изолира от мръсната седалка. Казва, че се гнуси. И аз се гнуся. Първата класа на БДЖ може да мине за първа класа в Пакистан, не и в Европейския съюз. Прочее, имах един учител в Езиковата гимназия във Враца, Тед Нориш. Той разказваше, че само веднъж се минал да си купи билет за влака до София. После си наемаше такси до столицата. И него го беше гнус да се вози с вагоните на БДЖ.

Наблюдение второ: Снимам стъклото, през което горе-долу прозира светлината. Не, не е заскрежено, мръсно е.

Наблюдение трето: Нуждниците смърдят еднакво и в първа, и във втора класа. Кога за последно сте видели течаща вода в българските вагони? Не ми отговаряйте, и аз не помня кога беше... Да не говорим за тоалетна хартия или салфетки за ръце.

Нека удвоят цената на билета за първа класа и да запазят цената за втора. Мислите ли, че дори при това условие първата класа ще стане „първа”?

Прочетете как хубаво го е написала младата икономистка Светла Костадинова:

„Трябва ли обаче да има допълнително пари за компания, която е в непрекъснат недостиг на пари независимо от бюджетните субсидии, е друг въпрос. В края на 2006 г. задълженията на БДЖ са общо 499 млн. лв., като само през последната година те са нараснали с 82 млн. лв. През последните години БДЖ приключва финансовата година със загуби от около 40 млн. лв."

Да, фирмата БДЖ има и социална функция – тя ви предоставя възможността за нови социални контакти... Да си побъбрите със спътниците.