сряда, 26 декември 2007 г.

2007



Изминалата година ми донесе радост, така че я изпращам с радост.

Не мога да се оплача от живота. На фона на моите сънародници, които все мрънкат, че живеят бедно и зле, аз или си мълча, или просто им казвам, че животът ми е добър. Това вероятно поражда подозрения или завист, или и двете.

Има едно нещо, което не успях да направя през 2007 година. Не успях да отдалеча достатъчно от себе си всички хора, които казват „Ега ти скапания живот” вместо „Здравей!”. Но аз работя по въпроса.

Има и още едно нещо, което не успях да направя. Май не казвах на моите добри приятели достатъчно често колко ги обичам и колко държа на тях.

За мен най-важно през 2007 г. беше пътешествието ми до Чикаго и до Ванкувър. Това пътуване ми даде толкова радост, че исках повече да я преживявам, отколкото да я описвам. Когато се завърнах от Канада през 1996 г., написах един пътепис и го публикувах. Тази година не исках да пиша нищо. Исках само да се заредя с впечатления, които да отворят пред мен нови врати и да ме държат постоянно в очакване на следващото пътешествие.

понеделник, 10 декември 2007 г.

Анализ на името


Една приятелка ме покани да си направя анализ на името... анализ за скритото значение на моето име в сайта Facebook.com


Ето какво се оказа:

Determined

Innocent

Moral

Independent

Terrific

Adorable

Rich

За сега не мога да се съглася само с последния ред... С другите съм съгласен.

сряда, 5 декември 2007 г.

Хуморът на Гацо Бацов

Не бих написал нито ред по тази тема, ако бях сигурен, че всъщност Красимир Радков иронизира, а не канонизира този вид говорене и този вид хумор. Гацо Бацов ли е новият Бай Ганьо? Това ли е героят на нашето време – полуобразованият идиот, изпълнен със самочувствие.

Като пиша това, зад мен бръмчи телевизорът с поредния скеч на Гацо Бацов.

- Еди-кой си се ослушва като прасе `га пикае върху ламарина...

- Ти знаеш ли къде е Г-точката на жена ми?

И т.н. и т.н.

Просторечието става норма. Нормата става ерзац.

Миналата седмица в малкия и затънтен град Козлодуй гостува постановката „Цялата свинщина” по сценарий на Иван Кулеков. Не отидох да я гледам, защото заглавието ми навея усещането, че Кулеков пак ще ме убеждава колко скапана държава е България и как гадно живеем тук, а аз не съм съгласен... И не отидох.

понеделник, 19 ноември 2007 г.

Ще оцелее ли зала „България”


Вече нищо не ме учудва в моята татковина.

Сега пък искат да бутнат зала „България” в София, а гранд-хотелът пък ще става търговски център.

Повече по тоя тъжен случай има в Интернет.

Важният въпрос: Как така Българската агенция за инвестиции даде сертификат първи клас на фирмата, която иска да строи търговския център и да бутне зала „България”? Уж, уж казвам, няколко закона защитават паметниците на културата в страната...

Все по-малко неща ме учудват в моето отечество любезно.

Не че има голямо значение, мисля си, но можете да подкрепите петицията в защита на хотела и зала „България” на този адрес.

неделя, 18 ноември 2007 г.

По старите улици



Пак бях в Пловдив за три дни. Старият Пловдив. Мисля си, ако изобщо мога да избирам къде да живея, ще избера Пловдив. Никога преди това не съм бил там през късната есен. Направих пак снимки. Клоните, комините на старите къщи. Градът е интересен през всеки сезон. Пловдив не спира да ме учудва.

неделя, 4 ноември 2007 г.

Спя спокойно всяка нощ


На първи ноември на 92-годишна възраст почина Пол Тибетс, пилотът, пуснал бомбата над Хирошима през август 1945 г.

Като пишат за смъртта на пилота, журналистите посочват различно число за жертвите от първата атомна бомба, използвана срещу хора. Асошиейтид прес казва „между 70 000 и 100 000 души”, а ВВС – „около 140 000 японци”.

40 000 души голяма разлика ли е? Един човек голяма разлика ли е?

Ето, аз не мога да назова по име нито един от тези 140 000 японци, но знам името на пилота, който е пуснал бомбата. Има ли логика в науката история? Наука ли е историята?

"The use of the atomic weapon was a necessary moment in history. We have no regrets" – това казват тримата авиатори от бомбардировача Б-29 за 60-годишнината от Хирошима. Пол Тибетс никога не е изразил съжаление за стореното. През 1975 г. в интервю Тибетс казва: „Спя спокойно всяка нощ.”

сряда, 31 октомври 2007 г.

Улицата... усмихни се


Не пренебрегвайте уличната фотография! Тя не е царицата сред жанровете на фотоизкуството, както например модната фотография. Блясъкът, суетата, прожекторите, избелените зъби, голите рамене, червените килими... Но да излезем на улицата с нашата стара „Смена 8” и с един черно-бял филм... Улицата предлага интересни сюжети без блясък. Нека не се подвеждаме по привидно лъскавото. Един човек се спъва и пада, докато туристите зяпат нагоре да видят върха на небостъргача, докато метрото е претъпкано, докато уличният музикант бие с палки по дъното на една кофа – истински барабан, докато бабата стиска ръката на внучето, като приближават светофара, а онзи там прескача локвите с огромни крачки. Улицата ми дава своята у-лична естетика. Моите улични фотографии не получават високи оценки от зрителите. Но тези снимки са ми най-любимите. Една различна представа за красивото. Красивото, изразено с действие без режисура, с мимика, с взаимодействие на елементите, а не с евтини трикове на Фотошоп.

Предлагам ви да видите някои работи на майсторите на уличната фотография тук.

сряда, 17 октомври 2007 г.

Битие и нищо

Едно от най-новите ми стихотворения беше публикувано в антологията на конкурса за лирично стихотворение “Славейкова награда”. Конкурсът беше организиран за трети път от Община Трявна с помощта на Министерството на финансите и Министерството на културата, и под патронажа на президента Георги Първанов.

Битие и нищо


Цифром и словом
в тефтера му
трупам вересия след вересия

трупам
спомени за усмивки без зъби
деца и гълъби зад фонтана

кремирани детски усмивки
в палатките на Сомалия

ядрена кал под ноктите
в локвите на Чернобил

ликвидираме
исторически грешки
с насмешка
ала-бала-ница
за всяка уста лъжица
куку-руку палома
и моя приятел слона

загубих своята
късометражна памет
безвъзвратно

сега съм мъдър
но поне имах
щастливо детство
пушка от липа
и люлка от стара гума

сега съм мъдър
ето -
можем да си говорим
за вино
за любов
и за ядрена физика
с еднакво безразличие

събота, 13 октомври 2007 г.

Хигиена на общуване


Откраднах заглавието от младата журналистка Елеонора Гаджева-Бонева, главен редактор на съботната притурка на вестник „Стандарт”.

Авторката пише: „Това, за което най-малко ни остава време и на което отдавна вече сме спрели да обръщаме внимание, е хигиената на общуване. Добрите и коректни отношения в офиса, на улицата, в таксито, вкъщи, с приятелите са нещо, което не е част от задължителните неща, които да свършим днес или някога в бъдеще.”

Прииска ми се веднага да се обадя на Елеонора и да я поздравя за тия редове. Вероятно ще й напиша и-мейл в понеделник. Мейлът е по-малко натрапчив, когато общуваш с непознат. Добре го е казала Елеонора: въпросът за етичните отношения често дори не е в дневния ред.

Като се замисля, трябва да призная, че има хора, с които не ми е приятно да общувам. Или са мрачни и потиснати, или все мрънкат, или са истински енергийни вампири... И все пак не мога да имам лукса (в този далеч-не-идеален-свят) да ги отдалеча от себе си. Общуването с енергийните вампири ми отнема от енергията, която искам да вложа в общуването с приятните, отворени хора, които обичам.

Две от задължителните неща, които трябва да свърша днес: да се обадя на вуйчо ми да му честитя рождения ден, и да се обадя на някой приятел, когото не съм чувал от дълго време.

понеделник, 8 октомври 2007 г.

Стая за медитация


Събота. Летището в Прага… Един интересен знак привлича вниманието ми. Знакът, който води към „стаята за медитация”. От любопитство решавам да надникна. Тъмна стая. Търся ключа за осветлението с ръка. Голa стая. Голи стени. Шест стола от едната страна и шест от другата. Прилича на стая за разпити. Няма ни икона, ни снимка, ни знак. Единствено една голяма буква N на тавана сочи посоката север.

Чехите са решили да бъдат религиозно-неутрални. На летището във Варшава има просто католически параклис. В Прага – стая за медитация. Ето, никоя религия не е пренебрегната, никоя религия не е фаворизирана. Можете дa си медитирате, колкото искате. Не да се молите, да медитирате... И никой не може да ги обвини, че са пренебрегнали неговата религия. Стаята казва: Всички религии са ми еднакво мили. Всички религии са ми еднакво безразлични.

Излязох от стаята след минута. Отидох до щанда с кристали „Сваровски”.

петък, 28 септември 2007 г.

Ролята на съдбата

Една хубава вечер в Братислава все пак трябваше да се сбогуваме, а това беше трудно. Бяхме прекарали осем месеца заедно. Петнайсетина студенти в Академия Истрополитана Нова приключвахме една добра, полезна специализация под ръководството на невероятни професионалисти от Щатите. Професор Лора Кели ми подари една луксозна тетрадка с черни корици и написа вътре: „Нито един човек не е по-велик от съдбата си.” – Омир. Този цитат не ми беше познат, но ми хареса. Лора пишеше с едри букви, всяка наклонена в различна посока. Беше краят на лятото през 2000 година. После Лора стана декан на факултета по журналистика в Американския университет в Благоевград, но не се видяхме в България... По онова време аз бях в нейната родина, където си доучвах. Съдбата беше решила да не кръстоса повече пътищата ни. Не знам защо се сетих за Лора тази вечер.

четвъртък, 27 септември 2007 г.

Гангрена

Режисьорката Лилия Абаджиева (р. 1966 г.) в интервю за един всекидневник казва: „Чалгата на всички нива е като гангрена.”

Интересно сравнение. Първо, да се замислим за всичките нива – чалга в музиката, чалга в театъра, чалга в общуването, чалга в образованието, чалга в политиката, чалга в телевизията, чалга в жанра реалити-шоу... Чалгата, която измества другите представи за естетика. Коя е крайната точка, до която ще доведе това постоянно изместване? Хора, които общуват само с междуметия... Абаджиева: „Новите идоли са безхаберни политици, хора, които се интересуват само от собственото си благосъстояние. Живеем като в някакъв жълт вестник.”

Искам да взема една ножица и да се изрежа от жълтия вестник.

сряда, 19 септември 2007 г.

Пропагандата през 21 век





Пропагандата в наши дни малко се отличава от пропагандата през 20 век. Вероятно малко се отличава и от пропагандата през 15 век.

Докато си ровя в интернет-търсачките, намирам какви ли не картинки. Картинки, които ме карат да осмислям похватите на пропагандата. Аз не харесвам Джордж Буш-младши, но някак ме подразниха тенденциозните и злобни фотомонтажи… Има нещо неетично в основата на самото действие: някой търси начин да представи в неблагоприятна светлина една личност поради лична неприязън. На помощ идват триковете на пропагандата. Разбира се, коефициентът на интелигентност на Буш не е много висок и той не успява да скрие това по никакъв начин. Картинката с обърнатата наопаки детска книжка не е монтаж. Трябва да му простим на Джордж, рядко му се случва да държи книжки…

петък, 14 септември 2007 г.

Интервю в състояние на автохипноза


Вие като че ли обичате да казвате на приятели, а и по медиите, че предпочитате да живеете в България. Поза ли е това?

(Мълчи.) Не е поза. Това го казвам, за да направя някакво сравнение между живота тук и живота в Съединените щати, понеже това мога да сравнявам. Мисля, че трябва да го правя, защото твърде често моите български приятели приписват на американското общество черти, които то няма. И приписват на американската държава достойнства, които са плод на холивудска пропаганда. Аз не казвам, че в Америка е зле, но на мен в България ми е по-комфортно. Аз не искам да ме уважават заради размера на банковата ми сметка. Не искам да живея в общество на отчаяни потребители. Вижте, те са измислили думата workaholic… Да, срещнах хора, които шест дни в седмицата са workaholic, а на седмия ден... на седмия ден са shopping-holic. Тая дума си я измислих, няма да я видите в речника. Преди месец написах в едно литературно списание, че за мен материалните аспекти на благополучието са незначителни.

Всичко в България ли ви харесва?

Въпросът е ироничен. Не всичко. Не ми харесват намръщените лица на хората, лицата-гримаси. Българите все се оплакват и все са недоволни. Не ми харесва олюпената мазилка на старите блокове, не ми харесват рейсовете, които бълват черен дим. Не съм доволен от бавния, но скъп интернет. Секретарките със самочувствие на директори и директорите с манталитет на секретарки. Толкова много полуграмотни хора, които не пропускат да ви цитират някакво измислено изследване, че българската нация е най-интелигентна след еврейската. Но да не зачертавам всичко. Големият плюс на българското общество е, че то успява да съчетае модерното с патриархалното горе-долу успешно. Тук хората не създават прекомерна дистанция помежду си. Има истинско общуване, но има и лицемерие...

Защо се оттеглихте от журналистиката?

(Мълчи.) Защото се огорчих от това, което в България наричаме журналистика. Ниско платена работа с нисък престиж в обществото. Зле подготвени хора. Твърде ниска е летвата – поради демографските ограничения, мисля си. България е малка. От какъв набор професионалисти да избират главните редактори? Откъде да ги вземат? Вижте как кабелните телевизии са пълни с момиченца, които умеят да държат микрофона, но сричат въпросите от тефтера. Искат да се видят „по телевизора”. Понякога се насилвам да гледам новините на Канал 1. Преди десетина години режисьорът Николай Волев каза в интервю, че българската телевизия е преди всичко дрън-дрън и мрън-мрън. Не се е променила за 10 години. Сега БНТ прави ден на отворените врати. Те ако не могат да си вдигнат рейтинга с продукцията си, няма да стане и с отваряне на вратите.

Какво ще пожелаете на читателите?

Да продължават да бъдат читатели. (Въздиша.)

Приливи и отливи


Има приятелства, които идват на приливи и отливи, идват и се отдръпват... После остава пясък, вода, пяна...

Поддържането на всяко приятелство изисква психическа енергия. Нещата се „нареждат” от само себе си само в началото, после трябва да инвестираш време и енергия. Време и енергия от двете страни. Приятелството не е състояние, то е процес.

Ларошфуко казва, че лесно прощаваме на приятелите си онези недостатъци, които не ни засягат. (Хитрецът Ларошфуко.)

вторник, 11 септември 2007 г.

6 години по-късно

11 септември 2001 година. Спомням си деня ясно, не с подробности, но доста ясно. Тогава работех като репортер в Дарик радио, София. Няколко дни преди да постъпя като млад редник във военно-въздушните сили. Беше обикновен ден, ходих някъде, върнах се в радиото, научих бързо от колегите за атентатите в Ню Йорк. Гледахме на екрана в редакцията как пада едната кула, после втората. Оставиха ме на работа цяла нощ – нали някой трябваше да превежда от Си Ен Ен постоянно, на всеки час. Бяхме заедно с Ина Г. Работният ден се превърна в работна нощ и това продължи 22 часа. Накрая не бях сигурен, че мозъчните ми клетки още работят. Спомням си, че навън се появи сиянието на новия ден. После си повиках такси. Не помня как съм го повикал, как съм слязъл долу, как съм отключил вратата на квартирата... Умората... Ужасът... Паметта се освобождава от прекомерния товар.

Още пазя една стара лента с първата реч на Джордж Буш след рухването на кулите. Неговите пи-ар специалисти трябва да са били добри – беше въздействаща реч. Трябва да се поровя в кашоните на тавана и да я чуя пак.

четвъртък, 6 септември 2007 г.

Сбогом, Лучано!




Тази сутрин е починал в дома си в Модена Лучано Павароти. Беше ярък талант, даде много на света и светът му отвърна с любов. Почивай в мир...

неделя, 2 септември 2007 г.

Остров


Гледах руския филм "Остров" на режисьора Павел Лунгин. Дълбок филм, който провокира мисленето. Историята напомня някак си за "Престъпление и наказание", но действието е в 20 век. Лентата е минала с успех на няколко фестивала... Показана е на закриването на 63-ия фестивал във Венеция миналия септември. На националния фестивал "Златният орел" филмът е събрал 6 награди - за най-добър филм, за режисура, операторска работа, сценарий, най-добра мъжка роля и най-добра поддържаща роля. От мен филмът получава 10 по десетобалната система.


събота, 1 септември 2007 г.

Гореща вода

Отново чета Yahoo! Answers и се учудвам какви въпроси вълнуват хората. Например: When you rinse dishes in hot water do they dry faster? По-бързо ли съхнат чиниите, ако ги изплаквате с гореща вода? Ето това никога не би ми хрумнало... Никога. Първо си помислих, че е майтап, разбира се, но после осъзнах, че питат сериозно. Една дама даже отговаря: да, наистина съхнат по-бързо. Стъклените чаши обаче трябвало да се плакнат със студена вода, за да имат по-добър бласък.

Такива са проблемите на американците, докато аз тук се чудя защо олиото в София е по-скъпо от олиото в Мадрид. Дали да не задам този въпрос в Yahoo.

Всеки е журналист

Днес всеки може да бъде журналист. Няма как да не забележим бума от блогъри, които пишат за политика, здраве, пътешествия и какво ли не още в Интернет. Всеки днес може да публикува без опасения от цензура и без съществени финансови бариери. Достатъчно е да имате компютър и връзка с мрежата.

Днес всяко събитие става достояние на аудиториите в Интернет в момента на неговото случване. Няма разстояния, има обмен на битове. Съвремието се ускорява. Информацията за всички събития създава илюзията,че днес се случва много повече, отколкото примерно през 1950 година. Илюзията, че днес живеем в свят с изключително много събития, ни води до усещането, че те са еднакво маловажни. Това, че някой ни съобщава много факти, не означава, че те имат смисъл. Натрупването на факти не води до смисъл. Аз съм имунизиран срещу натрупването на критична маса от информация: за да не настъпи експлозия на собственото ми битие.

Двама философи на медиите, Сааринен и Тейлър, написаха преди време за Интернет: There is no understanding because nothing stands under. Това не може да се преведе на български, макар че дълго се мъчих да измисля аналогична фраза... Ако искате, направете предложение за превод в коментар към този текст. -)

сряда, 29 август 2007 г.

Телефонът, моят приятел

Дебат в Yahoo! Answers по въпросите на етикета и ползването на мобилни телефони. Уместно ли е да отговориш на позвъняване, докато вечеряш с някого в ресторанта? Повечето хора дават съвет да включиш телефона на тих режим или само на вибрация. Един автор казва да не се взима изобщо мобилен телефон в ресторанта… Уместни съвети. Обърни внимание как твоите приятели слагат телефона на масата в кафенето или ресторанта. Теб това може и да не те дразни, но мен ме дразни. Телефонът не е прибор за хранене и няма място на масата. Подкрепям мнението телефонът да се остави на вибрация. От гледна точка на етикета най-добре е да приемеш гласово съобщение и да позвъниш по-късно. Ако обаждането е спешно, можеш да се извиниш и да проведеш разговора в лобито. Добрите обноски никога не стават „демоде”, нали.

вторник, 28 август 2007 г.

Краят на ваканцията

Тази година не мога да се оплача от липса на почивка. Прекарах 3 седмици в Чикаго и 2 седмици във Ванкувър. Какво повече мога да искам. Една дълга и наситена със събития ваканция. Впечатления, впечатления... Радостта да посетиш места, където си бил преди много време. Чикаго – бетон, стъкло, огледални витрини, щум, бързина... Ванкувър – океана, високите борове, парковете, спокойствието, планината... Трябва да сложа тук и снимки.