петък, 28 септември 2007 г.

Ролята на съдбата

Една хубава вечер в Братислава все пак трябваше да се сбогуваме, а това беше трудно. Бяхме прекарали осем месеца заедно. Петнайсетина студенти в Академия Истрополитана Нова приключвахме една добра, полезна специализация под ръководството на невероятни професионалисти от Щатите. Професор Лора Кели ми подари една луксозна тетрадка с черни корици и написа вътре: „Нито един човек не е по-велик от съдбата си.” – Омир. Този цитат не ми беше познат, но ми хареса. Лора пишеше с едри букви, всяка наклонена в различна посока. Беше краят на лятото през 2000 година. После Лора стана декан на факултета по журналистика в Американския университет в Благоевград, но не се видяхме в България... По онова време аз бях в нейната родина, където си доучвах. Съдбата беше решила да не кръстоса повече пътищата ни. Не знам защо се сетих за Лора тази вечер.

четвъртък, 27 септември 2007 г.

Гангрена

Режисьорката Лилия Абаджиева (р. 1966 г.) в интервю за един всекидневник казва: „Чалгата на всички нива е като гангрена.”

Интересно сравнение. Първо, да се замислим за всичките нива – чалга в музиката, чалга в театъра, чалга в общуването, чалга в образованието, чалга в политиката, чалга в телевизията, чалга в жанра реалити-шоу... Чалгата, която измества другите представи за естетика. Коя е крайната точка, до която ще доведе това постоянно изместване? Хора, които общуват само с междуметия... Абаджиева: „Новите идоли са безхаберни политици, хора, които се интересуват само от собственото си благосъстояние. Живеем като в някакъв жълт вестник.”

Искам да взема една ножица и да се изрежа от жълтия вестник.

сряда, 19 септември 2007 г.

Пропагандата през 21 век





Пропагандата в наши дни малко се отличава от пропагандата през 20 век. Вероятно малко се отличава и от пропагандата през 15 век.

Докато си ровя в интернет-търсачките, намирам какви ли не картинки. Картинки, които ме карат да осмислям похватите на пропагандата. Аз не харесвам Джордж Буш-младши, но някак ме подразниха тенденциозните и злобни фотомонтажи… Има нещо неетично в основата на самото действие: някой търси начин да представи в неблагоприятна светлина една личност поради лична неприязън. На помощ идват триковете на пропагандата. Разбира се, коефициентът на интелигентност на Буш не е много висок и той не успява да скрие това по никакъв начин. Картинката с обърнатата наопаки детска книжка не е монтаж. Трябва да му простим на Джордж, рядко му се случва да държи книжки…

петък, 14 септември 2007 г.

Интервю в състояние на автохипноза


Вие като че ли обичате да казвате на приятели, а и по медиите, че предпочитате да живеете в България. Поза ли е това?

(Мълчи.) Не е поза. Това го казвам, за да направя някакво сравнение между живота тук и живота в Съединените щати, понеже това мога да сравнявам. Мисля, че трябва да го правя, защото твърде често моите български приятели приписват на американското общество черти, които то няма. И приписват на американската държава достойнства, които са плод на холивудска пропаганда. Аз не казвам, че в Америка е зле, но на мен в България ми е по-комфортно. Аз не искам да ме уважават заради размера на банковата ми сметка. Не искам да живея в общество на отчаяни потребители. Вижте, те са измислили думата workaholic… Да, срещнах хора, които шест дни в седмицата са workaholic, а на седмия ден... на седмия ден са shopping-holic. Тая дума си я измислих, няма да я видите в речника. Преди месец написах в едно литературно списание, че за мен материалните аспекти на благополучието са незначителни.

Всичко в България ли ви харесва?

Въпросът е ироничен. Не всичко. Не ми харесват намръщените лица на хората, лицата-гримаси. Българите все се оплакват и все са недоволни. Не ми харесва олюпената мазилка на старите блокове, не ми харесват рейсовете, които бълват черен дим. Не съм доволен от бавния, но скъп интернет. Секретарките със самочувствие на директори и директорите с манталитет на секретарки. Толкова много полуграмотни хора, които не пропускат да ви цитират някакво измислено изследване, че българската нация е най-интелигентна след еврейската. Но да не зачертавам всичко. Големият плюс на българското общество е, че то успява да съчетае модерното с патриархалното горе-долу успешно. Тук хората не създават прекомерна дистанция помежду си. Има истинско общуване, но има и лицемерие...

Защо се оттеглихте от журналистиката?

(Мълчи.) Защото се огорчих от това, което в България наричаме журналистика. Ниско платена работа с нисък престиж в обществото. Зле подготвени хора. Твърде ниска е летвата – поради демографските ограничения, мисля си. България е малка. От какъв набор професионалисти да избират главните редактори? Откъде да ги вземат? Вижте как кабелните телевизии са пълни с момиченца, които умеят да държат микрофона, но сричат въпросите от тефтера. Искат да се видят „по телевизора”. Понякога се насилвам да гледам новините на Канал 1. Преди десетина години режисьорът Николай Волев каза в интервю, че българската телевизия е преди всичко дрън-дрън и мрън-мрън. Не се е променила за 10 години. Сега БНТ прави ден на отворените врати. Те ако не могат да си вдигнат рейтинга с продукцията си, няма да стане и с отваряне на вратите.

Какво ще пожелаете на читателите?

Да продължават да бъдат читатели. (Въздиша.)

Приливи и отливи


Има приятелства, които идват на приливи и отливи, идват и се отдръпват... После остава пясък, вода, пяна...

Поддържането на всяко приятелство изисква психическа енергия. Нещата се „нареждат” от само себе си само в началото, после трябва да инвестираш време и енергия. Време и енергия от двете страни. Приятелството не е състояние, то е процес.

Ларошфуко казва, че лесно прощаваме на приятелите си онези недостатъци, които не ни засягат. (Хитрецът Ларошфуко.)

вторник, 11 септември 2007 г.

6 години по-късно

11 септември 2001 година. Спомням си деня ясно, не с подробности, но доста ясно. Тогава работех като репортер в Дарик радио, София. Няколко дни преди да постъпя като млад редник във военно-въздушните сили. Беше обикновен ден, ходих някъде, върнах се в радиото, научих бързо от колегите за атентатите в Ню Йорк. Гледахме на екрана в редакцията как пада едната кула, после втората. Оставиха ме на работа цяла нощ – нали някой трябваше да превежда от Си Ен Ен постоянно, на всеки час. Бяхме заедно с Ина Г. Работният ден се превърна в работна нощ и това продължи 22 часа. Накрая не бях сигурен, че мозъчните ми клетки още работят. Спомням си, че навън се появи сиянието на новия ден. После си повиках такси. Не помня как съм го повикал, как съм слязъл долу, как съм отключил вратата на квартирата... Умората... Ужасът... Паметта се освобождава от прекомерния товар.

Още пазя една стара лента с първата реч на Джордж Буш след рухването на кулите. Неговите пи-ар специалисти трябва да са били добри – беше въздействаща реч. Трябва да се поровя в кашоните на тавана и да я чуя пак.

четвъртък, 6 септември 2007 г.

Сбогом, Лучано!




Тази сутрин е починал в дома си в Модена Лучано Павароти. Беше ярък талант, даде много на света и светът му отвърна с любов. Почивай в мир...

неделя, 2 септември 2007 г.

Остров


Гледах руския филм "Остров" на режисьора Павел Лунгин. Дълбок филм, който провокира мисленето. Историята напомня някак си за "Престъпление и наказание", но действието е в 20 век. Лентата е минала с успех на няколко фестивала... Показана е на закриването на 63-ия фестивал във Венеция миналия септември. На националния фестивал "Златният орел" филмът е събрал 6 награди - за най-добър филм, за режисура, операторска работа, сценарий, най-добра мъжка роля и най-добра поддържаща роля. От мен филмът получава 10 по десетобалната система.


събота, 1 септември 2007 г.

Гореща вода

Отново чета Yahoo! Answers и се учудвам какви въпроси вълнуват хората. Например: When you rinse dishes in hot water do they dry faster? По-бързо ли съхнат чиниите, ако ги изплаквате с гореща вода? Ето това никога не би ми хрумнало... Никога. Първо си помислих, че е майтап, разбира се, но после осъзнах, че питат сериозно. Една дама даже отговаря: да, наистина съхнат по-бързо. Стъклените чаши обаче трябвало да се плакнат със студена вода, за да имат по-добър бласък.

Такива са проблемите на американците, докато аз тук се чудя защо олиото в София е по-скъпо от олиото в Мадрид. Дали да не задам този въпрос в Yahoo.

Всеки е журналист

Днес всеки може да бъде журналист. Няма как да не забележим бума от блогъри, които пишат за политика, здраве, пътешествия и какво ли не още в Интернет. Всеки днес може да публикува без опасения от цензура и без съществени финансови бариери. Достатъчно е да имате компютър и връзка с мрежата.

Днес всяко събитие става достояние на аудиториите в Интернет в момента на неговото случване. Няма разстояния, има обмен на битове. Съвремието се ускорява. Информацията за всички събития създава илюзията,че днес се случва много повече, отколкото примерно през 1950 година. Илюзията, че днес живеем в свят с изключително много събития, ни води до усещането, че те са еднакво маловажни. Това, че някой ни съобщава много факти, не означава, че те имат смисъл. Натрупването на факти не води до смисъл. Аз съм имунизиран срещу натрупването на критична маса от информация: за да не настъпи експлозия на собственото ми битие.

Двама философи на медиите, Сааринен и Тейлър, написаха преди време за Интернет: There is no understanding because nothing stands under. Това не може да се преведе на български, макар че дълго се мъчих да измисля аналогична фраза... Ако искате, направете предложение за превод в коментар към този текст. -)