четвъртък, 26 януари 2017 г.

19 мига от 2016-а през обектива на Димитър Лъжов


2 януари 2016. гр. Кюстендил. Исторически етюд.
 


5 март 2016. Село Рабиша, община Белоградчик. Автомобил „на трупчета” под лозунг от отдавна отминала петилетка.
   
 
5 март 2016. Село Рабиша, община Белоградчик. Пътят е дълъг, важно е да не объркаме посоката.



5 март 2016. Село Макреш, област Видин. Руини от старо АПК в покрайнините.



17 май 2016. гр. Козлодуй. Млада състезателка по шахмат обмисля верния ход.



23 май 2016. Село Устина, община Родопи. Параклис край Устинския водопад.
  

 23 май 2016. Село Цалапица, община Родопи. Статуя с гнездо.


2 юни 2016. Ню Йорк. Във фоайе на центъра „Рокфелер”.



2 юни 2016. Ню Йорк. С увереност и самочувствие.
  

 4 юни 2016. Ню Йорк. В метрото, на път за Кони айлънд.


4 юни 2016. Ню Йорк. Жена снима бяла роза, оставена върху мемориала на жертвите от 11 септември 2001 г.

 

 17 юни 2016. Чикаго. В размисъл.


 2 юни 2016. Ню Йорк. Отражение в езеро в Централ парк.


 3 юни 2016. Ню Йорк. Фасада на центъра „Рокфелер”, /построен 1930–1939/.

 
4 юни 2016. Ню Йорк. Поглед към новия Световен търговски център.


 
16 юли 2016. При Клисурския манастир, до Вършец. Деца се забавляват с охлюви.



 20 август 2016. Езеро Керкини. Гърция. Пеликан.


20 август 2016. Село Керкини, Гърция. Стари колонки за гориво.



18 септември 2016. Край с. Търнава, община Бяла Слатина. Знаци на пропагандата върху стар тухлен комин.

четвъртък, 19 януари 2017 г.

Реч омайна, сладка




Списание „Нюзуийк” публикува коментар върху една снимка на президента Тръмп, която той самият пусна в акаунта си в Туитър. Разбира се, списанието подчертава, че е малко вероятно той сам да пише речите си. Дори такъв първокласен оратор като Барак Обама използваше услугите на професионален писател на речи, камо ли Доналд Тръмп, който има около 3 000 думи речников запас.
За да изглежда като държавник, способен на сериозен мисловен процес, Тръмп е направил физиономията на човек, който страда от запек. Е, журналистът от списанието е бил по-мек от мен. Той казва, че така би гледало дете, което са накарали зорлем да си изяде зеленчуците от чинията.

Речта на президента Радев вероятно е била подготвена от другиго, може би той само я е редактирал. Това е нормално и дори е препоръчително. Авторът се е опитал да напише слово, което звучи уж балансирано, а е сътворил текст, който е кръстоска между одитен доклад и реферат по политология на първокурсник от треторазряден университет. Опитът да се включат като „приоритети” 15-20 точки е довел до това, че всичко е изредено като еднакво важно. При това изреждането беше в стил „Какво писаха вестниците последните 6 месеца”, а не „Какво мисля аз за събитията в последните 6 месеца”.

Ако изреждате приоритети в първата си реч като президент, трябва да ви стигнат пръстите на едната ръка, за да ги изброите. И ако сте добър оратор, ще отмятате всеки един именно на пръсти, с жест пред публиката. На петия пръст ще спрете…

Ако случайно отидете на отчетно-изборно събрание на Съюза на счетоводителите, пак съществува по-голяма вероятност да чуете нещо с повече страст и по-въздействащо като риторика.

На тази реч дотолкова й липсваше кулминационна точка /според написаното предварително/, че провокираната реплика за оставащата една седмица се превърна в кулминация… Защото точно тази реплика наруши монотонното четене, разби „сценария”. Единствената друга сполучлива реплика бе тази, че „политиката се случва винаги в сегашно тревожно време”.

Този мой текст няма за цел да дава оценка на нищо друго освен на качеството на текста, който някой е дал на президента. Първо, твърде е непрофесионално държавният глава да бъде оценяван само по една реч. Второ, почти няма случай някоя реч при встъпване в длъжност да стане историческа – днес се сещам само за един откъс от речта на Кенеди от 1961 г., но за друга първа реч не се сещам. Трето, по никакъв начин не бива никой да тълкува бъдещи действия на президента а ла „баба Ванга” само по това колко пъти е споменал Русия и колко пъти – НАТО.

сряда, 11 януари 2017 г.

Чувство за хигиена



Жестът на поета Стефан Цанев отекна силно в медиите. Нямаше да бъде така, ако той не беше силна личност и голям творец. Отказа наградата от Министерството на културата. Каза ясно: не желае да попадне в една компания с наградения преди два месеца началник на Шесто управление.
Беше еднакво похвален и оплют, което вероятно е очаквал.
Все пак Цанев не е искал да направи жеста си тихомълком – искаше да е публичен, иначе просто би пратил писмото до мейла на министерството.
Вежди Рашидов реагира примитивно – за да уязви поета, му каза, че всъщност няма от какво да се отказва, указът не бил подписан… Министърът в оставка написа писмо-отговор с тон ала „потупване по рамото”, сякаш питаше: Абе ти пък какво се правиш на репресиран?
Със същия мотив – да го унизят, някакви автори от някакъв „Съюз на свободните поети” призоваха Цанев да върне и ордена „Стара планина” – нали му бил даден от Гоце.
Ако цялата история има смисъл за българите, той е този: жестът на поета стана лакмус за обществената чувствителност днес към въпроса за свободата и несвободата, за репресиите, автоцензурата, историческия страх (тогава), наследения страх (сега), наследените комплекси…
По въпроса „Има ли право Цанев да постъпи така?” се изказаха такива корифеи на моралната мисъл като Георги Коритаров и Божидар Димитров – доказано съпричастни към ДС.
Днес, както и през 1990 г., някои се опитват да ни кажат: И какво като имаше Шесто? И какво като имаше ДС? Демек, било каквото било.
Жестът на поета ни кара да се замислим доколко нашите родни политици се опитват да ни потопят в post-truth politics, където фактите се подменят с удобна за силните на деня интерпретация. Зад скритата тук форма на първо лице, множествено число аз имам предвид единствено критично мислещите българи, които са малцинство, но все още съществуват.
Никой не беше наказан за убийството на Георги Марков. Всичко беше потулено. Но му направиха паметник в София.
Никой не беше обвинен за убийството на Надя Дункин – основен свидетел по делото за лагерите на смъртта, пречукана в дома си.
Неприемливо е да се замазва с цинизъм всичко мръсно, жестоко и подло от годините на комунизма. Днес знаем кой уби Райко Алексиев. И какво от това? Дъщерята на палача беше предложена от българското правителство да оглави ООН.
Няма нищо морално приемливо във въпроса „И какво от това?”