сряда, 30 декември 2009 г.

без заглавие


Тази снимка не е правена през изминалата 2009 година, но най-добре изразява всичко, което ми се случи през годината...

понеделник, 30 ноември 2009 г.

Какво означава точност? А качество?


Напоследък с журналиста А.С. имах приятелски спор относно услугите, които предлага БДЖ. Той смята, че БДЖ трябва да съществува на всяка цена, независимо кой плаща цената. Логиката на А.С.: трябва да има БДЖ винаги и навсякъде, за да може баба Гинка да пътува винаги, когато поиска.

Аз, разбира се, опонирам винаги с тезата, че е важно да знаем кой плаща цената и колко дълго някой е готов да плаща цената.

Тъй като вече писах няколко пъти за лошото управление на БДЖ и натрупаните 300 млн. лева дългове, сега искам да поговоря за качеството на услугата. Не говоря за това дали облегалката за главата е покрита с бяла или с мръсно-сива калъфка. Това е някак си второстепенно в България, май.

Аз се съсредоточавам върху това дали БДЖ „мери” изобщо качеството на услугата, която предлага – що се отнася до пътническите превози. Има ли изобщо измерители?

Британската фирма Network Rail (аналог на "Железопътна инфраструктура") е въвела един индекс – Public Performance Measure (PPM). Това е всъщност измерител, който съчетава две величини: точност и надеждност. Мярката PPM измерва представянето на всеки един влак спрямо обявеното разписание. Британците казват, че даден влак е пристигнал навреме, ако е пристигнал със закъснение 4:59 мин. или по-малко спрямо разписанието – за Лондон и Югоизточния регион, или 9:59 мин. или по-малко за дългите разстояния. За периода 20 септември-17 октомври 2009 г. този индекс сумарно, за всички жп оператори във Великобритания, е 92.8%.

Другата методология е т.нар. Delay Minute Methodology. Тя мери закъснението в минути спрямо времето, за което би трябвало да се придвижи влакът между две точки.

За какво говоря? За това, че трябва да има измерител и той да се даде на публиката, а не да се засекретява. Например, благодарение на данните на Network Rail, ние знаем, че през 2008/09 сборът на „минутите закъснение” във Великобритания за всички жп оператори е 35% по-малък, отколкото преди пет години. Пак през 2008/09 г. 90.6% от всички влакове са пристигнали навреме - all time record, както пишат англичаните.

Да, мога да меря качеството на услугата например и по процента вагонни тоалетни, в които тече вода. По този показател ни изпреварва вероятно и Пакистан.

Искам да знам какви са данните на БДЖ и на „Железопътна инфраструктура” по тези показатели. Мери ли ги някой? Ако да, защо ги превръщат във фирмена тайна?

вторник, 17 ноември 2009 г.

Благодарности за Красьо


Красьо Черничкия вероятно има достатъчно интелект да си осребри чека, тоест, да извлече ползи от всичко, което знае, или да извлече ползи поради всичко, което ще премълчи.

На фона на целия скандал трябва да благодарим на Черничкия. Той послужи като катализатор – набързо осветли цялата мръсотия в съдебната система. Ако и сега не се случи „промяна”, значи никога няма да се случи.

понеделник, 9 ноември 2009 г.

Бавно

За мен ключовата дума за целия преход у нас е „бавно”.
Това ми хрумва, като слушам една жена на годините на моята майка. Тя казва по един ТВ канал: „Ние се борихме, ама много се забавиха нещата. Искаше ни се да бъде по-бързо.”
Преходът бе твърде бавен и твърде криминален.
Няма нормален човек, който да е склонен да посвети ей така, без сянка на възмущение, 10, 15, 20 години от живота си на „преход”...
Чудя се какво трябваше да се случи в началото да 90-те години, за да се ускорят нещата?
Ако ме попитате дали преходът е приключил сега – да, приключил е. Приключил е, защото вече никой няма да каже кой на кого е дал някакви куфарчета. Така поради една естествена, хронологична, а не юридическа давност, вече никой не очаква да разбере истината за началото на прехода.
Краят на прехода настъпва тогава, когато крадецът и ограбеният си стиснат ръцете с една усмивка на амнезията.

неделя, 8 ноември 2009 г.

Рецепта за кино

Ние знаем много добре, че хепиендът е измислица на Холивуд. Хепиенд не може да има в българското кино днес, защото хората са бедни и живеят скапан живот. Не може в страната с най-ниски доходи в ЕС да се прави кино за щастливи хора. Освен това киното трябва да отразява живота, тоест някой трябва да каже на бедните хора, че живеят скапан живот. Другата причина да няма хепиенд е бюджетът. Хепиенд се прави с пари. Българските филми са винаги нискобюджетни и парите не стигат за хепиенд. Третата причина е тази, че режисьорът иска да го приемат сериозно. Хепиендът е лековат, тоест, режисьорът няма философски поглед.

Ако имате намерение да получите някоя награда от фестивал и да ви похвалят в медиите, има няколко сюжета, които гарантират успеха.


Комунистическото минало

Идва Девети септември и буржоазното семейство Иванови е изправено пред нов морал, нов икономически ред и пред нови проблеми. Бащата е пратен в Белене, майката получава удар и умира. Героинята, тяхна дъщеря, отива в затвора след скалъпен процес. (В затвора прави опит за самоубийство. Този епизод е заснет, разбира се, в черно-бяло.) Излиза след две години, останала без имущество. В дома й се е настанил партиен секретар със семейството си. Тя няма изход. Става любовница на директора на милицията в окръжния град, за да има поне къде да живее. Не иска да роди детето му. При опит за аборт умира. Последният кадър: портрет на Сталин виси на стената, стъклото в рамката е счупено. Затъмнение.

Новата реалност

Новата реалност в България е изгонила стотици хиляди българи да търсят късмета си в чужбина. Иван емигрира в Мадрид, за да намери работа и да спечели пари. Иван оставя във Видин младата си съпруга Ина, която живее при неговите родители. Той смята да я вземе при себе си, когато събере пари. Иван почва работа на автомивка. Печели малко, но праща част от парите на нашата героиня. Тя е сервитьорка в малък бар. Нейният шеф използва положението си и спи с нея. Тя забременява след няколко месеца, но не знае как да каже на Иван. Иван разбира от приятел, че Ина е бременна. Без да й каже нищо по телефона, веднага взема автобуса до България. Хваща Ина и любовника й „на калъп” и убива и двамата с кухненски нож. Затъмнение.

Наркоманията

Иван е на 19 години и току-що е завършил гимназия. Не може да намери работа, но иска да има охолен живот без ограничения. Почва да пуши трева, преминава на хероин. Няма доходи и краде от родителите си, за да си набави наркотик. Продава златните бижута и гоблените на майка си. Родителите му го пращат в комуна. Лечението не постига успех. Иван се връща в града. Връща се към наркотиците. При скандал вкъщи Иван убива с чук баща си. (Сцената е заснета в черно-бяло, но кръвта на бащата е червена.) Иван е осъден и отива в затвора. Майката получава удар и умира в съдебната зала при четенето на присъдата. Последният кадър: Иван си прерязва вените в затвора. Затъмнение.

събота, 7 ноември 2009 г.

50 години БНТ

Гледам празничната програма на БНТ по случай 50-годишнината.
Чуват се и много хубави думи, но и по-критични откровения.
Магърдич Халваджиян казва, че не може да има в БНТ осем синдиката, всеки да е защитен, никой некадърник да не може да бъде уволнен и телевизията да плаща на 2000 души, вместо на 500.

събота, 17 октомври 2009 г.

Безумието в БДЖ продължава


Твърде неприятно ми е да прочета, че и през 2010 г. БДЖ ще получи 70 милиона лева субсидия от държавата. Толкова беше субсидията и през 2009 година. Има много цинизъм в това всички ние да плащаме за некадърното управление на някого си... Още по-цинично ми се струва автобусните превозвачи да си плащат данък печалба изрядно според закона, та да има с какво правителството да субсидира БДЖ.

Сега научавам, че БДЖ дори няма отдел Маркетинг... Те дори не са мислили за промени в цените, така че да предложат различни услуги на различните пътници. Разбира се, бизнес-пътникът в първа класа очаква едно, бабата с кошницата очаква друго – но всички получават еднакво евтина и еднакво некачествена услуга.

Вестник "Пари" написа: „290 милиона лева не достигат за 2009 г., за да функционира БДЖ”. Аз бих казал иначе: ако някой с магическа пръчка им даде 300 милиона лева, това само ще им покрие дълговете, няма да ги направи печеливша фирма. Ако аз имам автобусна фирма и кажа: Не ми достигат 2 милиона лева да купя два автобуса „Мерцедес”, министерството на транспорта няма да ми даде и един лев... Но от моя данък печалба ще даде на БДЖ, за да си оправи влаковете-убийци...

Министър Александър Цветков казва, че една от възможностите е да се повиши събираемостта от пътническите превози. Дори щяло да има специална дирекция за подобряване на събираемостта от пътниците! Да, ако това го напише ЧЕЗ или ЕОН, бих открил логика. При доставката на електричество първо потребявам услугата, после плащам. Но пътниците в БДЖ не плащат при слизане от влака или месец след пътуването, нали? Не е задача на министерството да им организира продажбата на билети и да подобри работата по контрола. Ако висшето ръководство на компанията не може да го организара само, да си върви.

Накрая искам да ви кажа, че не е кой знае каква драма, ако една държава няма железници. Такива са например Андора, Сомалия, Бутан, Руанда, Чад, Обединените арабски емирства, Исландия и още двайсетина държави.

сряда, 14 октомври 2009 г.

Вън от България

Председателят на столичната лекарска колегия доктор Методи Маджаров съобщи, че за година около 400 лекари само от София са напуснали, за да работят в чужбина. Само 8 процента от всички лекари в София са под 45 години...

Ако дори лекарската професия е нежелана и непривлекателна у нас, какво остава за другите професии.

петък, 9 октомври 2009 г.

Комплексите на малката нация



Художникът Давид Черни не се е и надявал на такава силна пи-ар акция, каквато му спретна кметът на Пловдив. Е, това е умението да провокираш реакция с изкуството си... Бил изобразил България като нуждник. Така е усетил нещата Черни, така ги е изразил. Нали няма да правим черен списък на чуждестранните дипломати, които са изразявали недоволство от корупцията у нас? Или черен списък на журналистите зад граница, които са писали по-критични статии за страната ни?

Ето, малката нация има големи комплекси.

На много хора им се иска да ни галят и да ни хвалят, да ни казват колко сме работливи и интелигентни (втори след евреите, а вероятно и първи). В проекта „Ентропа” Германия бе изобразена като преплетени аутобани, наподобяващи свастика. Някой чу ли вопли от Германия срещу чеха?

Сега, ако го натирим вън от страната завинаги, Черни за отмъщение ще изобрази България като Альоша, който стреля по целия Европейски съюз.

понеделник, 28 септември 2009 г.

Здравните услуги

Сега излиза новината, че в ЕС нашата страна се нарежда на последно място по качество на здравните услуги. То пък по кой ли показател сме на първо място, та да се учудвам за ниската оценка сега.

Неотдавна например излезе една статистика, според която 10 процента от всички българи никога не си мият зъбите. Впрочем смятам, че реалният процент е по-висок. Струва ми се освен това, че около 30 процента от българите не се къпят всеки ден, не ползват дезодорант и не си сменяват ризата... Не искам никаква статистика – стига ми да се повозя в градския транспорт.

събота, 15 август 2009 г.

Банка ДСК, я!

Петък бе моят ден за банкови операции.

Бях за кратко в кварталния клон на Банка ДСК. Служителката ме обслужи бързо и любезно. В това време колежката й от съседното гише получи обаждане по джи-ес-ема. Тя бе всъщност разговорлива... Не се притесняваше, че пред нея също стои клиент. Разговорът вървеше горе-долу така: „Ти къде си?... Купи ли нови гуми?... Ами те като са различен размер, дали ще станат? Аз съм на работа... Имам клиент...” Така си поговориха 4-5 минути. Дамата до мен търпеливо чакаше. Когато служителката приключи разговора за гумите, попита: „Вие по още една сметка ли искахте да внесете пари?”

Стана ми смешно. Не ми стана смешно заради гумите, а защото тази същата служителка точно преди месец ме обслужи, когато си откривах влог. Тя и тогава си проведе разговор по джи-ес-ема, без да се притеснява от мен.

Това поведение казва две важни неща: Не ми пука за клиента и не ми пука за моята фирма.

Аз не съм придирчив клиент, но съм все пак клиент. Очаквам някакво внимание от тия, които ми вземат парите. Не мога да си представя сервитьорът в ресторанта да ми поднесе чиния, докато с другата ръка държи джи-ес-ем и говори. Не мога да си представя каква е логиката на мениджъра в банката, който толерира подобно поведение. (Да, през 1978 г. това би било нормално, ако дамата с телефона работеше в някой Детмаг.)

Говори се, че в областта на маркетинга Котлър е най-добрият. Той бе казал, че ако вие не знаете как да се погрижите за клиента си, някой друг знае.

четвъртък, 13 август 2009 г.

Зелено

Днес, струва ми се, има голям медиен интерес към зеленото мислене. Си Ен Ен има рубрика Eco Solutions. Голямата агенция Ройтерс има рубрика Green Business. Би Би Си има две рубрики: „Новини от Земята” и „Зелената стая”.

Медийният интерес и интересът от някои обществени групи се възприема като форма на натиск от някои фирми, които не правят по-зелено производството си, а правят показни акции или дарения за зелени фондации. Това води до т.нар. зелена показност (green washing).

Има и редки примери, които ни показват, че зеленото мислене може да е основата на успешен бизнес – без амбицията за водещ пазарен дял или дори за „масовост”. Веднага давам пример: американската фирма за обувки Simple. Тяхното мото е “Обувки за щастлива планета.” Тяхната практика е зелена не само защото ползват органични материали и дори стари автомобилни гуми за подметки... Те държат и на етичните практики в бизнеса – казват „не” на детския труд, определят стандарти за заплащане на труда, почивка, не-дискриминация и т.н. Тази фирма дава отговор на онези „конкуренти”, които предлагат прекалено технологични, скъпи, космически, невероятни, летящи, свръх-рекламирани обувки.

петък, 7 август 2009 г.

Street Art







Те са различни. Обикновено остават анонимни. Не желаят творбите им да висят в галерии. Всичко се случва на улицата. Те правят „стрийт арт”. Тук пускам снимки от моя фото-проект Street Art in Sofia.

Под водата



Ако още някой се чуди защо при всеки дъжд в София става наводнение...

събота, 1 август 2009 г.

Частник не е мръсна дума

Президентът Първанов изказа несъгласие с идеята за частна собственост върху една бъдеща ядрена централа.

Първанов: „Не приемам това, което прозвуча в пространството – за спиране на големите проекти, защото стрували много пари, и да се дадат на частници.”

И още от Първанов: „Ако искаме да имаме енергийна сигурност, държавата трябва да поеме това, а не да я оставя в ръцете на частници.”

Не виждам никаква връзка между формата на собственост и енергийната сигурност. В Съединените щати има 104 работещи ядрени реактора и те всичките са частна собственост. Това не е нарушило по никакъв начин сигурността на доставките (security of supply).

Представяш ли си какво би станало, ако Барак Обама направи такова изказване? Медиите ще го сдъвчат и ще го изплюят.

неделя, 26 юли 2009 г.

Рецидиви от комунизма


Виждам понякога, че успехите и неуспехите в бизнеса се мерят с двоен аршин. Ако един бизнес успява - браво, предприемачът е голяма работа. Ако друг бизнес върви надолу, виновна е държавата, че не се е намесила.

БиТиВи съобщи в новините на 25 юли, че над 300 хотела се продават по българското Черноморие. Само във Варненско офертите били за около 70 хотела.

С 50% повече в сравнение с миналата година са хотелите, които се продават по Черноморието.

Валентин Градев, специалист по недвижими имоти, заявява: "Веднъж аз виждам вината на държавата, която не си влезе в ролята на регулаторен орган. От друга страна говорим за безразборно раздаване на разрешения от районните архитекти."

Склонен съм да се съглася за работата на архитектите, но не виждам логика в призива за регулиране от държавата. Какво точно да регулира държавата: кой да влиза на пазара и кой не, колко голям хотел да построи, колко голям кредит да вземе предприемачът? Или държавата да дава обезщетения на тия, чиито хотели стоят празни?

Стига регулации от държавата. Риска на предприемача си го носи самият предприемач.

събота, 18 юли 2009 г.

Правосъдието

Чета един постинг на журналиста Алекс Симов и си мисля за българското правосъдие. Нерадостни неща си мисля. Аз не искам от Брюксел да ми казват дали правосъдието тук работи добре или не. Искам да имам вътрешното усещане за две неща: че тук има върховенство на закона и че аз самият имам доверие в съда.

Чудя се по кое ли дело българският съд показа компетентност: по делото Борилски ли, по делото Балтов ли, по делото Меджидиева ли?

Финансистът Бърнард Мадоф завлече с пирамидата си около 13 милиарда долара и го осъдиха на 150 години затвор. Администрацията на затворите прецени, че Мадоф ще излезе от затвора на 14 ноември 2139 година, и то при условие, че получи намаление за добро поведение. Финансистът Мадоф стана затворник номер 61727-054.

Веска Меджидиева не беше алчна. Тя бе обвинена, че е взела само около 4,5 милиона долара от Българската земеделска и промишлена банка. През пролетта на 2008 г. Софийският апелативен съд постанови оправдателна присъда по наказателното дело, образувано срещу Веска. (Съдия Камен Иванов подписа присъдата с особено мнение, защото прие, че 7-годишната присъда на Софийския градски съд е правилна.)

Веска си живее в Кейптаун. В интервю за Дарик радио каза, че не работи нищо. „Имам пари, колкото да си пия кафето.” Въпреки че съдът я оправда, Веска не се е забързала да се върне в България.

Моето наблюдение е, че българският съд е наистина независим. Правителства идват на власт и падат, народни представители идват и си отиват, рапортите от Брюксел звучат все по-минорно, а българският съд работи все така неефективно.

Сбогом за професор Колаковски


fot. PAP / Jacek Bednarczyk

На 82-годишна възраст в Оксфорд почина професор Лешек Колаковски.

Той беше един от най-значимите хуманитарни мислители на ХХ век и без съмнение най-известният полски философ на нашето съвремие.

През 1968 г. подкрепя студентската стачка и е изгонен от Варшавския университет. През 1970 г. емигрира в Англия, преподава в Оксфорд, а също и в САЩ – Йейл и Бъркли.

Днес полските медии подчертават, че известното есе на Колаковски „Тези върху надеждата и безнадеждността”, публикувано в парижката „Култура”, е поставило интелектуалните основи на антикомунистическата опозиция.

Светла му памет.

вторник, 14 юли 2009 г.

Ars Poetica

Рап певецът Маниака се оказа много лесна мишена за всички, които искат да се упражняват в публицистика. Кой ли не го наплю, кой ли не се присмя на текстовете му.

В крайна сметка всички направиха една грешка: поставиха знак на равенство между лирическия субект и автора. За тази грешка е виновно средното образование, вероятно, защото ние някак автоматично приемаме, че Ботев се прощава с майка си, че Ботев тръгва по пътя, който е страшен, но славен... Всъщност ние много често сме поставяли знак на равенство между автора и лирическия субект (и не е имало кой да ни покаже разликата).

Аз се абстрахирам от един друг въпрос – дали това е „моята” поезия, дали този тип говорене е моето говорене. По-скоро не е. Обаче аз приемам различни типове говорене и различни жанрове музика. И в поезията, и в музиката едновременно се случват различни типове говорене. Не е нужно, не е задължително всички типове говорене да са фестивални... По улиците е пълно с графити и с драсканици, имащи претенцията за графити. Но аз не вземам кофа с бяла боя и не замазвам драсканиците. (Устоявам на това изкушение.)

Маниака падна жертва на медийната истерия. Като че ли няма по-важни проблеми в дневния ред от въпроса за естeтическите достойнства на рап-музиката.

понеделник, 13 юли 2009 г.

Върнете квесторите

Става ми смешно, като слушам новите депутати, които се заричат, че носят новия морал и в никакъв случай няма да гласуват с чужди карти. Аз не вярвам чак толкова в политическия морал, камо ли в новия морал. Аз вярвам в технологиите и в липсата на технологии.

Не е нужно да имате докторска дисертация по ядрена физика, за да се сетите, че най-лесният и практически безплатен начин да се пресече гласуването с чужди карти е само един: отменете електронните карти. Върнете гласуването с вдигане на ръка. Върнете квесторите, за да броят ръцете в залата...

Ако тези нови народни представители носят някакъв морал – нов, стар, без значение какъв точно, - те ще гласуват още през юли тази промяна в правилника за работа на Народното събрание.

Сега някой ще каже: ама как така с вдигане на ръка, нали сме в 21-ви век? Ами много е просто: нали не давате на 8-годишно дете зареден пистолет. Давате на детето играчка, която отговаря на възрастта му. Електронните карти може да са много подходящи за 51-то Народно събрание, но май не са много подходящи за 41-то събрание.

четвъртък, 9 юли 2009 г.

По-леко със сравненията

Журналистката Марта Младенова от Дарик радио е написала този текст за своята медия:
„Докато печелим олимпиади по математика се оказва, че като цяло 15-годишните ученици у нас са последни в Европа в познанията си по този предмет. Данните са от изследване, представено от Георги Ангелов от института "Отговорено общество". Осмокласниците пък показват четвъртия най-голям спад в Европа в познанията си по математика.

15-годишните ученици у нас са най-слаби по показателя "четене", а заедно с румънските са в дъното на европейската класация в познанията си по природни науки. В световен мащаб познанията на българските 15-годишни ученици по математика са по-слаби дори от тези на децата в Тайланд и Азербайджан. [...]”

Няма да коментирам тази новина в светлината на мита за българската интелигентност – „втори в света след евреите” и т.н.

Нека да прочетем само последното изречение... „В световен мащаб познанията на българските 15-годишни ученици по математика са по-слаби дори от тези на децата в Тайланд и Азербайджан [които са си природно тъпи].” Това сравнение е съвсем некоректно политически и мен ме смущава... Това сравнение ни казва всъщност, че ние никога не сме очаквали от децата на Тайланд и Азербайджан да са по-умни от нашите деца.

Да оцелееш и успееш



Някои хора нямат нужда от лекции по маркетинг, за да успеят с бизнеса си. Някак интуитивно налучкват верния тон. Развесели ме една рекламна брошурка с размерите на визитна картичка...

На гърба специалистът по маркетинг е написал: „В труден момент се обади, за да оцелееш и успееш!”

Аз някак инстинктивно очаквах стихчето да звучи примерно така: „В труден момент се обади, за да ти върви!” Останах разочарован, че няма рима накрая.

Практикът-ясновидец ни гарантира, че познава точно и качествено. Дали има сертификат по ISO 9001?

понеделник, 6 юли 2009 г.

Големият губещ

Още в 19 часа на 5 юли ми стана ясно кой е големият губещ в изборния ден. Големият губещ е българската социология. Не за първи път.

До последните часове на 4 юли всички агенции без изключение даваха преднина на ГЕРБ от 8-10 процента пред втората сила. В 19 часа на 5 юли съвсем неочаквано (разбира се) се оказа, че разликата е от 22 процентни пункта. Извинете, няма такава статистическа грешка, колкото и калпави методи на емпирични изследвания да се прилагат…

Та две неща ми идват наум: на тия социолози или им е много калпава методологията, или им куца етиката…

сряда, 1 юли 2009 г.

Добре дошли в ЕС

Уважаеми зрители, последни новини от България - страна от Европейския съюз.

Дезинфектират циганския квартал в Ямбол

„Предвижда се да се третират улици, дворове и жилищни площи. Кампанията е срещу заразни и паразитни болести.”

Една от малкото страни в ЕС, където малцинствата живеят в компактни гета, подобни на гета от третия свят. Това 'дезинфекциране' свързано ли е с изборите в неделя?

понеделник, 29 юни 2009 г.

Епигоните

Почва да ми омръзва да чета млади български автори, които имитират стила на Чарлс Буковски. Той каквото е имал да напише, го е написал. Написал го e още преди 40 години.

Давам пример с младия писател П. Повествованието върви горе-долу така:

Минах през магазина и си купих бутилка водка. Прибрах се в моята квартира, която беше гадна. По масата се търкаляха празни кутии от пица. Налях си водка в чашата. Протегнах се към чашата и си помислих: Днес беше скапан ден.

четвъртък, 25 юни 2009 г.

Кондукторът Каменов


Не ми е твърде приятно да пиша за компанията БДЖ, която предлага евтин, но некачествен транспорт. Компанията БДЖ, която постоянно плаче за субсидии от бюджета.

Спомням си как БДЖ реши през март 2008 г. да направи проверка на един влак – София-Септември. Оказа се, че от 250 пътници 104-ма бяха без билети. Полиция, разправии... Понеже това се случи веднъж, стана новина. Ако се прави такава проверка всеки ден, ще се окаже, че новината е ежедневие.

Защо се сетих за БДЖ? Защото един човек ме накара да вярвам, че БДЖ може да заработи. БДЖ може поне да почне да имитира усилията за ефективност на произволно избрано частно предприятие. Може би след още 20 години.

Ето случката.

Отделението за първа класа във влака за Видин е пълно. Хората зад мен са си налели бира в пластмасови чаши и са нарязали на кубчета свинска пача върху парче вестник. Викат силно. Разказват си кой къде работи... „Абе аз немам билет за първа класа, ама зависи кой е кондуктор...” „Седи бе, седи, ако ни изгони, ще се преместим...”

И тогава се появи кондукторът Каменов. Той развали жп-идилията. От 20 души в цялото отделение Каменов изгони 18. Не му беше лесно. На пътниците със свинската пача трябваше да направи „забележка” два пъти.

Предполагам, че на Каменов му пукаше за правилата. Понеже му пукаше за правилата, не позволи на 18 души да крадат от БДЖ. Разбира се, това е крадене на дребно. (Чувам как някой там казва: Абе това да му е проблемът на БДЖ.)

Трябва да ти кажа, че ако изобщо нещо може да се промени в това неефективно държавно предприятие, тази промяна започва от кондуктора Каменов.

Моля ви, господа управители на БДЖ... Открийте кондуктора Каменов, похвалете го и го наградете.

Клонирайте го, ако можете.

вторник, 23 юни 2009 г.

Телевизор марка „Оганьок”

Мога да придобия представа за нивото на бедността в страната по много начини. Един от тези начини е да следя сайта на Националния статистически институт. Друг начин, който е много достоверен, е да чета бюлетина на МВР.

„След взломяване на входна врата от апартамент във Враца за периода от четвъртък до събота са откраднати велосипед, две електрически дрелки и дървени инструменти.”

„От 21.00 часа в петък до 13.00 часа в събота от наследствена къща в Девене след влизане с взлом са отнети две дървени врати и един топор.”

„Непълнолетните врачани Н.М. и Б.М. са задържани за 24 часа в полицията във Враца като извършители на кражбата в събота на черно-бял телевизор марка „Оганьок” и четири риболовни въдици...”

„20-годишният И.Т. откраднал 30 циментови кола от лозе в землището на село Лесура.”

Не искам да правя никакви обобщения, разсъждения или да заклеймявам някого. Просто виж какво крадат хората и си направи сметка за „жизнения стандарт”.

сряда, 10 юни 2009 г.

Името на пациента

Забеляза ли как всички български медии направиха сензация от първите двама души, които у нас потърсиха помощ и им бе поставена диагноза „свински грип”?

Аз забелязах.

Първи беше студентът, който се върна от САЩ. Научихме всичко за него, освен неговото ЕГН и номера на обувките му.

Второ бе едно 7-годишно момиченце от разложкото село Баня. И за нея научихме всичко, дори това, че я е посетил лично д-р Евгений Желев. Дарик радио дори изписа името на детето с удебелен шрифт – да не би да го пропуснеш.

Да помислим: името на пациента трябва ли да стане публично? Това нужно ли е на пациента, нужно ли е на лекаря, на журналиста, на читателя?

Ако аз открадна утре едно колело или едно DVD от съседа и полицията ме залови, моето име ще се появи в бюлетина на МВР само с инициали. То ще излезе във вестника само с инициали – ако изобщо излезе във вестника.

Но ако ми се случи да пипна свински грип, някакъв лекар-тройкаджия ще направи от мен сензация. После някакъв журналист-тройкаджия ще ми напише името във вестника.

Аз вярвам, че никой от нас не иска да става медийна сензация, независимо дали има ХИВ, хемороиди или „свински грип”.

Точка.

понеделник, 8 юни 2009 г.

12 години тежък труд

Днешното онлайн издание на „Чикаго трибюн”: Северна Корея праща две US-репортерки в затвора. Двете са осъдени за тежко престъпление ("grave crime" against North Korea) и всяка ще трябва да излежи по 12 години в затвора при режим на тежък труд. Присъдата не подлежи на обжалване, защото била издадена от върховния съд. От текста става ясно, че основното обвинение е било, че нелегално са влезли в Северна Корея.

„Процесът” е продължил два дни при закрити врати.

Вчера сомалийски бунтовници убиха директора на най-голямата радиостанция в страната - "Радио Шабел". По данни на „Репортери без граници" само през 2009 г. година в Сомалия са убити четирима журналисти.

Спомням си един разговор с проф. Рода Липтън (Columbia University) през 2000 година. Тя ми каза по някакъв повод, че и журналистите, и гражданите приемат свободата на словото за даденост в САЩ. Тя каза: We take it for granted.

Вероятно някакъв по-дълъг период на традиционно свободни медии – 100-200 години – води до притъпяване на сетивата, що се отнася до терора над журналисти въобще... в други части на света.

Струва ми се, че в новите демокрации в Източна Европа формите на натиск са по-фини, но не по-малко опасни. „Срещу приятелите на главния редактор не се пише.” Разбира се, не се пише и срещу фирмата, която си плаща за реклама на първа страница.

неделя, 7 юни 2009 г.

Недоумение

Все още аз нямам обяснение за себе си защо ни карат да гласуваме два пъти това лято. Можеше цялото чудо да мине за един ден. Ето, в Германия в неделя 7 провинции от 16 гласуваха и за Европейски парламент, и за местни органи на власт. В Германия може, в България не може.

четвъртък, 4 юни 2009 г.

Гласът на народа

Един от моите любими автори, Карл Попър, твърди, че ние трябва да заменим въпроса „Кой трябва да управлява?” с въпроса „Как можем по най-добрия начин да избегнем ситуациите, при които лошият управник причинява прекалено много злини?”

Попър ни напомня: „Когато казваме, че най-доброто познато решение е конституция, позволяваща чрез вот на мнозинството да се отстранява правителството, ние не казваме, че вотът на мнозинството винаги ще е правилен. Ние дори не казваме, че той е обикновено правилен. Ние само казваме, че тази много несъвършена процедура е най-доброто, което е създадено досега.”

Наистина, най-важното предимство на демокрацията пред диктатурата е възможността за промяна на управлението без кръвопролитие. Обаче...

Наскоро говорих с един приятел, който ми каза: „Ще гласувам за партията „Х”, защото това е по-малкото зло.” Аз продължих да мисля върху тези думи през целия ден. Той бе направил избора си между двете партии с най-голяма популярност към момента. Много е хубаво, че ние живеем в някаква форма на демокрация, но е много тъжно, че търсим „по-малкото зло”. Значи тази демокрация не ни предлага истински избор.

Все повече започвам да мисля, че евтината риторика „Гласувайте, не ходете за гъби в изборния ден” не е много убедителна. Ето, отивам в магазина да си купя домати за моята любима шопска салата. Доматите от два лева са загнили, доматите от три лева са загнили и доматите от четири лева са загнили. Аз не си купувам никакви домати. Не си купувам дори евтини загнили домати, просто защото не искам загнили домати. Ако разсъждавам по логиката за най-малкото зло, би трябвало да си взема килограм евтини загнили домати...

Днес журналистът от в. „Сега” Светослав Терзиев ни казва, че доверието на българите в Европейския парламент е 58 процента, а в националния – 8 процента според Евробарометър. Хората се чувстват излъгани. Омръзнало им е да избират по-малкото зло. Новите партии винаги идват с лозунги за нов морал. Помните ли какво ни каза Жорж Ганчев преди години – че ще измете „червено-синята мъгла”. Винаги „новият” ти обещава нов морал.

четвъртък, 14 май 2009 г.

Made in China

Не съм си поставил за цел да правя класация на образците за печатна реклама, които смятам за отлични. Това, което ти показвам сега, нареждам безусловно сред най-доброто, което изобщо съм виждал... Смях са на глас, като го видях.


(Образът се увеличава, като натиснеш с мишката...)

Искам да ти покажа и нещо, което почти няма да видиш в наши дни. Това е надпис от опаката страна на един мой колан, който е произведен някъде през 70-те години на ХХ век.



Двете снимки показват пътя, по който върви американската икономика, па и световната икономика въобще. Производството се премества от места със скъп труд към места с евтин труд, от места със скъпи ресурси към места с евтини ресурси.

Странно ми е, че китайците не поставят на стоките си надпис „произведено с гордост в Китай”. Те имат всички основания, всички основания...

неделя, 26 април 2009 г.

Кризата стана клише

Видях във Враца афиш за концерт на Веселин Маринов, озаглавен "Любов по време на криза". Стана ми смешно... Днес чета в "Капитал" заглавието на първа страница: "Мениджмънт по време на криза". Сещам се и за онази реклама, в която постоянно ми напомнят, че йероглифът за криза означава и възможност.

Покрай кризата стана модерно да се говори за намаленото потребление като доброволен избор за ограничаване на негативния ефект върху семейните бюджети. В списание "Бизнесуийк" пуснаха статия за движението на фриганистите. Това движение е приело за своя философия намаленото потребление на всичко, което се сетите. В текста се говореше за един млад американец, който си набавя мебели и електрически уреди, като обикаля кофите за отпадъци. Не стига това, ами си търси и храна в контейнерите. Това е негов съзнателен избор. Той има доходи, не е бездомен и не е просяк. Неговата философия е да не поощрява консуматорското общество и да не дава пари за неща, които са достъпни безплатно. (Повече за фриганизма на този линк:
http://en.wikipedia.org/wiki/Freeganism)

След това видях декемврийския брой на българското лайфстайл списание Max, който бе посветен на минималното потребление. Те не говореха за фриганизъм. Те ми говореха за това как алчността е изиграла лоша шега на хората, които безразсъдно са инвестирали на борсата... Авторът П.К. ми казваше, че "блясъкът на консумацията и шопинга вече не е модерен". В същия брой имаше много приятни реклами на Audi Q5, BMW серия 7 и две цели страници на Rolex (ако пропуснеш едната, все има шанс на уцелиш втората).

Отново ми стана смешно. Блясъкът на консумацията не бил модерен, ама ние ви предлагаме Ролекс Сафари с корпус от 18-каратово жълто злато и каишка тип "леопардова кожа". Не е ли смешно?

петък, 24 април 2009 г.

Въпрос на думи

Един мъж никога не забравя кой го е научил да се бръсне, кой го е научил да връзва вратовръзка и кой го е научил да плува.

При мен "учителят" за вратовръзката и бръсненето е баща ми, а за плуването - моят вуйчо Михал Ковалски (в далечната 1987 г.)

Когато баща ми ме учеше да връзвам връзка, той ми показа и двата начина, които владееше - единичен и двоен възел. Много години по-късно научих, че двойният възел се нарича още "уиндзорски". Баща ми го нарича просто двоен. Сега си мисля, че думите често описват едно и също явление различно. Ако кажа "Вързах уиндзорски възел", на теб ти се струва, че дядо ми е английски лорд. Ако кажа "Вързах двоен възел", звучи така, сякаш съм вързал лодка за кея. Резултатът изглежда еднакво елегантно, но думите са различни.

сряда, 8 април 2009 г.

Обикновеност

Няма две мнения: Уорън Бъфет е богат човек. Състоянието му се изчислява на 37 милиарда долара. Бъфет е на 78 години. Живее в къща в Омаха, която е купил през 1958 г. за 31 500 долара. Списание "Форбс" нарича Бъфет "легендарен инвеститор". Списанието писа, че той живее "простичко и пестеливо"...

Изпитвам уважение към хората, които не парадират с парите си. Спомням си деня, в който се запознах с Шърли. Беше през 2004 година в Чикаго. Съпругът й е бил собственик на ателието, което произвежда статуетките "Оскар", тя бе останала вдовица, а бизнеса бе поел най-големият син. Шърли покани сестра ми, зет ми и мен на барбекю един летен ден и ни каза да си носим бански костюми. Наистина, в двора имаше басейн. Аз си бях взел очила за плуване и дори еднократно фотоапаратче за подводни снимки. Шърли бе осигурила няколко вида бира, да има избор. Към нас се присъедини и синът й.

Като четох за Бъфет, се сетих за Шърли, защото и нейната къща не показваше никакъв лукс... Единственият признак за лукс бе червеният "Ягуар" в гаража.

Мисля си, че и сред най-богатите има хора, които не искат да бъдат разпознати на улицата или да се движат с охрана... Или да се обградят с материални знаци за превъзходство. Вероятно е просто личен избор: да си останеш обикновен и достъпен.

четвъртък, 19 март 2009 г.

Кризата през погледа на Иван Иванов

Сега всеки ми говори за кризата. Аз не я разбирам тази криза. Всъщност аз я разбирам като една върволица от неща... и всяко едно води до другото.

Водопроводът в моя вход е ръждясал и домоуправителят иска да ни събере пари, та да го подменим. Петров от втория етаж обаче остана без работа през февруари. Когато домоуправителят отишъл при Петров да го агитира за нов водопровод, Петров му затръшнал вратата.

Аз също отказах на домоуправителя. Аз не съм си загубил работата, ама не се знае в тая криза какво и как... Затръшнах вратата под носа му.

Така всички във входа пием ръждива вода. За разлика от сребърната вода, ръждивата няма лековити свойства.

Петров няма работа. Домоуправителят е обиден на целия вход и не говори с никого. Фирмата "Тръби сменяме всякакви" загуби нашата поръчка и още десет поръчки през март и обяви, че ще съкрати двама водопроводчици.

Фирмата "Тръби правим всякакви" прегледа приходите от януари до март и отбеляза съществено понижаване... Изпълнителният директор обяви, че няма да изплаща годишни премии и че ще съкрати двайсет души.

Така я разбирам аз кризата. Мен не ме е яд, че двамата водопроводчици си загубиха работата. Яд ме е, че пия ръждива вода.

понеделник, 16 март 2009 г.

Без заглавие


Случва ми се и това: купувам си книга и я прочитам същия ден.
Така стана с тъничката книжка от Роже-Пол Дроа "Философията - диалог с дъщеря ми".
Може би я взех в момент на носталгия или сантимент. (Какво щях да правя сега, ако през 1995 г. бях записал все пак философия в университета?)

Във всеки случай, иска се майсторлък да напишеш нещо толкова свежо и непретенциозно за философията, че то да бъде прието дори от средношколците.

Дроа ни казва: "Философията не е нито главоблъсканица, нито естествена и спонтанна дейнтост. Можем да я практикуваме на различни равнища, както се занимаваме с музика, със спорт или с математика, като дебютанти или като утвърдени практици, като аматьори или като професионалисти."

Най-приятната черта на философията е може би тази, чe няма забранени дискусии.

събота, 14 март 2009 г.

Успех извън България

Понякога ми е странен и малко смешен нашият български стремеж да подчертаем при всяка възможност колко велики българи има и как са дали нещо на света. Преди два дни получих една от онези презентации, дето ви заливат по електронната поща. Презентацията бе посветена на великите българи. Авторката беше поровила в Гугъл и беше издирила интересни факти. В текста дори се казваше, че изобретателят на хапчето анти-бебе имал български корени. (Направо като Джон Атанасов.)

В текста се споменаваше и Кристо, авангардният творец, който опакова обекти. Често у нас се казва по медиите, че Кристо е българин, но самият Кристо никога в интервюта не говори за българските си корени. Този факт той го премълчава. Явно е, че не усеща повод за гордост от родината си.

Вчера прочетох едно интервю с писателя Илия Троянов, който живее в Германия и пише на немски. Това беше първият текст от Троянов, който ми попада. Българин, който е успял извън България. Успял е извън българския език. Троянов казва: "Ако сравнявам българите с гражданите на чужди страни, които познавам, бих казал, че има доста силен елемент на дистанция към непознатото, на моменти граничещ с расизъм."

Дистанция към непознатото. Това е важна черта на българина. Българите, които търсят непознатото и го изследват, правят това извън родината си. Те получават признание първо извън родината и след това, като късно ехо, получават признание и тук.

неделя, 8 март 2009 г.

Размисли в Деня на жената

Наскоро в разговор споделих с колеги, че ме притеснява езикът на младите - сегашните 13-14 годишни. Преди дни чух в трамвая разговор между ученички - кикотеха се и псуваха с най-вулгарни думи. Аз не псувах така на 13 години. Моите съученички не псуваха така на 13 години.

А може би съм твърде старомоден вече и съм изгубил усет за "новото"?

Всъщност вече не ме интересува откъде идва тази агресия. Аз горе-долу знам отговора. Може да е от родителите, може да е от чалгата, може да е от рапа, може да е от киното... На 13 години човек си има модели за подражание...

Мен ме интересува към кого е насочена агресията. Ако това момиче псува родителите си, тогава къде са сгрешили родителите? Ако псува приятелите си, какви са тези приятели?

Притеснява ме, че речникът на тези деца е от 1000 думи. Страх ме е от това "опростачване". Не пиша тук воден от някакъв порив за морал. Моите опасения са икономически, не чисто морални. Между тези 13-годишни деца ще има и талантливи цигулари и математици, но ще има още повече хора с 1000 думи запас, които ще излязат полуграмотни от гимназиите и ще влязат полуграмотни в университетите. Икономиката, основана на знанието, няма да се случи в България. Не, вината за това не е в Министерството на образованието. Не е в средното училище. Вината е другаде.

петък, 6 март 2009 г.

Петък вечер

Владимир Ленин беше казал, че от всички изкуства за нас е най-важно киното. За мен най-вълнуващото изкуство от всички е музиката.
Предлагам ти да чуеш една песен на младия и (все още) неизвестен в България Джош Гробан. Ако искаш, виж и блога на Джош, където американският баритон ни показва своето не-звездно лице: с пакет ябълков чипс и бутилка вино в кухнята. Блогът на Джош Гробан.

неделя, 8 февруари 2009 г.

Несъгласие

1.Не мога да се съглася с простака, замаян от самочувствието си.
2.Не мога да се съглася с мръсния пейзаж наоколо.
3.Не мога да се съглася със сивите сгради.
4.Не мога да се съглася, че религията е опиум за народа.
5.Не мога да се съглася, че робската психика се дължи на турското робство.
6.Не мога да се съглася, че в България се живее зле.
7.Не мога да се съглася, че скромността е добродетел.
8.Не мога да се съглася, че държавните чиновници работят, както би трябвало.
9.Не мога да се съглася, че в България има върховенство на закона.
10.Не мога да съглася, че цялото Черноморие трябва да се застрои с хотели.
11.Не мога да се съглася, че българите са твърде трудолюбиви.
12.Не мога да се съглася, че София е по-красив град от Пловдив.
13.Не мога да се съглася с този, който е съгласен с всекиго.

сряда, 4 февруари 2009 г.

На чаша бира

Вестник “Дейли телеграф” съобщи, че във Великобритания всеки ден затварят врати по шест пъба. Причината – финансовата криза. Хората спрели да пият. За цялата 2008 г. са били затворени 1973 пъба. Това е 20 пъти повече от 2005 година.

Тук има и един интересен друг факт, който показва връзката на законодателството с бизнеса. От 2007 г. е в сила закон за забрана на тютюнопушенето в пъбовете – без съмнение и това има влияние върху „задушаването” на бизнеса...

понеделник, 2 февруари 2009 г.

Пет минути тишина

Би било чудесно, ако можех да си купя тишина. Пет минути тишина, тридесет минути тишина за момента, в който моят съсед от четвъртия етаж продължава да кърти нещо в 8 часа вечерта.

Бих станал милионер, ако можех да измисля начин да консервирам тишина в буркани. Пет минути тишина в буркан от 500 грама. Тишината би била ценна стока. По-скъпа от златото. Щях да я рекламирам в т.нар. лайфстайл списания до часовниците „Омега”.

неделя, 18 януари 2009 г.

Дижонска горчица

Списание „Бизнес уийк” съобщава, че от края на 2009 година известната дижонска горчица няма да се произвежда в 97-годишния завод Amora Maille в Дижон, ами в някакво „по-евтино място в Бургундия”. Икономическите мотиви са по-силни от сантимента на традицията. Традициите на дижонската традиция тръгват от 1600 година. От 2003 година досега продажбите на завода са спаднали с 5 процента, защото потребителите са се ориентирали към по-евтини брандове. Това най-вероятно не е следствие на „световната икономическа криза”, просто е следствие на потребителската логика.

четвъртък, 15 януари 2009 г.

Живата публика

Ако гледаш това видео, не се чуди защо цялата публика е облечена еднообразно. Записът е направен в американския затвор Сан Куентин през 1969 година. Реших да споделя музиката с теб, защото Джони Кеш е един от любимите ми певци, a и песента е весела... Тази песен показва някак си, според мен, как кънтри музиката води към рокендрола. Публиката реагира спонтанно на всеки виц... Една истинска, жива публика...

Баене за страх

Попадна ми неотдавна една книжка за крайдунавските традиции. Елена Радулова е записала как се прави баене за страх в село Долни Вадин. Интересно е. Буди лека усмивка, но и размисъл.

„Бае се в понеделник, четвъртък и събота след 15 часа.

В паничка слагаме вода. Взема се малко олово. Поставя се в лъжицата. Нагрява се на жар, докато се стопи оловото.

Уплашеният сяда на столче. Бабата, която бае, вдига паничката над главата на уплашения, удря с лъжицата (с разтопеното олово) по паницата (с водата) на кръст и говори:

Фрикъ дъ нуапте, фрикъ дъ зъу, фрикъ дъ ом, фрикъ дъ муяре. Съ съ дукъ ън пустетате унде къйни ну алатръ, унде кокош ну кънтъ, унде суаре ну ръсаре. Съ ръмуе Оприца (име на човек) лумината, курата, ка руая дън къмп скутурата.

Уплаха от нощ, уплаха от ден, уплаха от мъж, уплаха от жена. Да иде в пустинята, където кучетата не лаят, където петелът не пее, слънцето не изгрява. Да остане свежа, чиста като роса по полето.

Оловото се изсипва в паницата. Образува се форма, която наподобява нещо. Бабата баячка предполага според формата на оловото от какво е уплахата. Баенето продължава по същия начин пред стомаха и пред краката.

От паницата се дава на уплашения да пие от три места. С водата от паницата се измиват лицето, краката и стомаха, а с останалата се полива цвете. Оловото се увива в кърпичка, като през деня човекът го носи със себе си, а вечер го слага под възглавницата до четвъртък. Четвъртък следобед оловото се хвърля на кръстопът, канал или река. Процудерата се повтаря и в четвъртък и в събота. Уплашеният си внушава, че вече му е минало.”

неделя, 4 януари 2009 г.

Сбогом на 2008-ма

Обикновено хората си пожелават Новата година да бъде по-успешна от предходната. Аз смятам, че за мен 2008-ма беше доста успешна. Пожелавам си Новата година да бъде толкова успешна, колкото и миналата. Това не е скромност, това е реализъм.

Някак си умерено се безспокоя от световната икономическа криза... В същото време си мисля, че в България може би ще усетим ефекта от кризата през март-април... А може би всичките приказки за кризата са преувеличени?

На моя календар за 2009 година за датата 1 –ви януари пише: „Започни Новата година с глътка Coca-Cola.”