Някакви предварително програмирани интелектуалци от Софийския университет скочиха срещу паметника на Радой Ралин. „Откъде накъде до университета? Откъде накъде Радой Ралин?” Те не откриха имената си. Възразиха анонимно. Медиите ни казаха: възразила била академичната общност.
Общност – със сигурност. Но доколко академична?
Радой Ралин не обичаше общностите, а личностите. Неговият лирически субект ни казваше – аз съм личност, не се бой и ти да бъдеш такъв.
Не търсеше слава, а тя го намираше. Хората го приемаха като един нов Хитър Петър, който умееше да каже каквото трябва, когато трябва. Така някак си беше извоювал правото да бъде личност, че нямаше как Държавна сигурност и него да го убоде с един отровен чадър...
На много отговорни фактори им лютеше на очите от лютите чушки... Лютите чушки летяха като фин прах от комина...
Радой Ралин ни каза:
И започва прозяване...
Що? Зимен сън?
На, вижте навън:
земята скована,
небе безпросветно
и всичко безцветно.
Но дърветата умират прави,
защото живеят прави.
Те не лягат никога
пред ничий вятър.
Не обиждайте дърветата,
когато наричате хора
с епитета
„дървета”.
(„Лирично отстъпление”, 1965)
Когато бях студент, често виждах Радой Ралин в Народната библиотека. Прекарваше там часове. Говореше с хората, но май говореше повече с книгите. Мисля си – каква е тази академична общност, която не приема личността на Радой Ралин?
А какво би казал днес Радой за шефовете на катедри, шефовете на факултети, покатерили се върху купчини от доноси в ДС... Днес те са толкова високо, защото са стъпили върху раменете на подполковници...
1 коментар:
Няма как да се каже по-добре, браво.
Публикуване на коментар