четвъртък, 26 декември 2013 г.

Коледно



Днес ми е едно такова коледно, че не ми се мисли ни за политика, ни за новини, ни за протести...
Само понякога ми се струва, че до нас трудно стига светлината на Рождеството, тъй като сме седнали в сянката на грижите... Също и в сянката на пълния хладилник и на скъпите подаръци.
Понякога е достатъчно да повъртиш копчето на радиото, да намериш една станция с хубава музика и... да послушаш.

сряда, 11 декември 2013 г.

Без разбиране


Тук-там постоянно ни цитират изследвания, които показват, че еди-колко си процента от учениците в България не могат да четат с разбиране.

За мен няма друг начин да четеш, освен с разбиране. Какво означава „четене без разбиране”? Началното училище произвежда полуграмотни българчета, средното си ги взема полуграмотни и ги изплюва полуграмотни. Не говоря за онези, които спират да учат, преди да са навършили 16 години...

Честно казано, тези без дипломите са по-добре. Те са си легитимно неграмотни. По-страшни са другите, с дипломите, учили-недоучили, които отиват във факултета по право в Павликени и излизат с „висшо”.

За това „дело” работи и просветното министерство, работят и медиите. Журналисти, които пишат на лош български, които имат малък багаж, но висока самооценка.

Да се върна на средното образование. Най-лошото нещо, което се случи на милото средно образование, бяха делегираните бюджети. Перфектният двигател, който върти месомелачката на тъпоумието. Тази машина не изплюва никого, защото с всеки ученик вървят около 1100 лева на година. „Нали знаете -  казва директорът в учителската стая, - на края на годината Гошко трябва да има поне тройка по математика.” (Гошко има 200 неизвинени, не знае името на класния си ръководител.)

Манифактурата, която произвежда неграмотност, се захранва от производството на неграмотност.

Гошко получава диплома за средно. Вероятно взема и диплома за „висшо”. Живее в държавата на българите – най-интелигентната нация в света след еврейската!

понеделник, 9 декември 2013 г.

Кои паметници да бутнем?




Във Фейсбук според мен върви един смешен плач за бутнатия паметник на Ленин в Киев. Плач, който е твърде екзотичен на фона на нормалното безразличие към (точно) този символ на комунизма. Казвам това днес, в края на 2013 г., от гледна точка на българското общество, в което на дневен ред не е дори въпросът да се бутне или не паметникът на съветската армия. У нас бюстове на Ленин няма дори на „Позитано” 20. Нормално е да виждаме лисото теме на Владимир Илич само в музея на социалистическото изкуство.

Тези българи , които смятат за важно събарянето на паметника на Ленин, вероятно са останали по свой си начин в 1989 г. Постоянното обсъждане на паметници е данъкът, който бавноразвиващите се общества са принудени да плащат... Общества на изток от Берлинската стена... 

Бутането на паметник в която и да било държава има значение само за гражданите на тази държава. Комично е, че тук някои се опитват да плачат на чужд гроб. Трябва да свикнат с мисълта, доколкото е възможно, че островите на комунизма в света стават все по-малко.

Постоянното поставяне на фокуса на обществото върху паметници ни обрича да живеем с призраци.