Нерешителност. Протакане. Тези характеристики виждам всеки ден в общуването си с мениджъри на средно ниво, а често и на по-високо ниво.
Често ми казват по телефона: „Ще се свържем с вас до края на седмицата.” – Това е моят любим отговор. Винаги се превръща в едномесечно чакане. До края на този един месец никой не ми се обажда, разбира се, но аз съм се обадил поне три пъти да „бутам” нещата...
Българските мениджъри понякога знаят правилния отговор, но не правят крачка от „казвам” към „правя”.
Другият феномен при нас е бягането от краен срок. Ако отгоре императивно не се спусне краен срок, мениджърът разтяга мисленето и действието възможно най-дълго. Ще се обадя там и там. Ще направя това и това. Но в бизнеса е важно това да се случи днес, а онова утре. Затова аз обичам да чувам по-конкретното: Ще говоря с Петров след един час, а ще ти докладвам за резултата преди 19 часа днес.
Моят приятел Бернт Ш. беше технически директор в голям циментов завод в България. Той ми каза веднъж, че с българите му се работи трудно, защото увъртат, колебаят се, не решават... Каза ми, че с румънските мениджъри няма този проблем. Те повече правят, по-малко говорят. У нас чувал твърде често общи фрази като „от една страна е така, а от друга иначе”... Неспособност да се премине към действие. Бернт беше работил на мандатен принцип в Иран, Камбоджа, Мексико, Виетнам... Макар че в разговори с мен бе дипломатичен, не му бе лесно да скрива разочарованието си...
Има ли начин да стигаме чрез по-силна саморефлексия до изводите, които са единствено възможни... Без някой отвън да ни каже „Така не се работи!”
Храна за размисъл.
