Някаква праплеменница се появи в медиите и каза, че е ужасена от образа на прачичо си в новия български филм за Васил Левски. Шок и ужас.
"Не!"
Кадър от филма
Ама праплеменницата знае за чичото само това, което е прочела в учебниците. Той не й е разказал нищо повече. В чекмеджето няма таен дневник, в който се крият неизвестни факти от живота на героя. Няма видеокасета с послание към поколенията.
Още не съм гледал филма, но си мисля, че племенницата се престарава. Ние всички сме облъчени с идеализирания образ на Дякона, който е просто икона на стената. (Ако сте забравили, да напомня, че алтернативният синод канонизира Левски, а казионният синод не го канонизира.)
Дали пък възмущението на племенницата не е част от пиар кампанията на филма? Ако тя не бе вдигнала такъв навременен шум, нямаше да пиша за филм, който още не съм гледал. От друга страна, ако не възроптае, ще вземат пък да я обвинят, че не пази паметта на чичо си.
Дори ако не е икона, ако не го приемаме като икона, ние го мислим като клише от учебниците по история. Ако трябва да бъде верен на историята, режисьорът трябва да ни покаже как дърво и камък се пукат, а Васил пее. Обаче някои зрители, обработени от пропагандата, не приемат творческото хрумване, че Левски псува заптиетата. Иконата не псува. Иконата в учебниците е описана само с три глагола: организира, обикаля, създава.
Режисьорът каза още преди премиерата: филмът ще се хареса на учениците и никак няма да се хареса на историците. Не е имал намерение да търси „документалност”… Търсил е „когнитивен дисонанс” – ето, сега ще влязат в салона, ще си дъвчат пуканките, ще си смучат от сламката кафявата течност, ама аз ще им покажа такъв Левски, че ще им падне шапката!
Какво лошо има в това изкуството да провокира? Ами я си представете, че освен да псува заптиетата, Левски също така е ял, пил и е ходил до тоалетна.
Дори ако излезете от салона и си речете: не, той съвсем не е бил такъв – значи филмът все пак е постигнал целта си.
