11 септември 2001 година. Спомням си деня ясно, не с подробности, но доста ясно. Тогава работех като репортер в Дарик радио, София. Няколко дни преди да постъпя като млад редник във военно-въздушните сили. Беше обикновен ден, ходих някъде, върнах се в радиото, научих бързо от колегите за атентатите в Ню Йорк. Гледахме на екрана в редакцията как пада едната кула, после втората. Оставиха ме на работа цяла нощ – нали някой трябваше да превежда от Си Ен Ен постоянно, на всеки час. Бяхме заедно с Ина Г. Работният ден се превърна в работна нощ и това продължи 22 часа. Накрая не бях сигурен, че мозъчните ми клетки още работят. Спомням си, че навън се появи сиянието на новия ден. После си повиках такси. Не помня как съм го повикал, как съм слязъл долу, как съм отключил вратата на квартирата... Умората... Ужасът... Паметта се освобождава от прекомерния товар.
Още пазя една стара лента с първата реч на Джордж Буш след рухването на кулите. Неговите пи-ар специалисти трябва да са били добри – беше въздействаща реч. Трябва да се поровя в кашоните на тавана и да я чуя пак.
Няма коментари:
Публикуване на коментар