Ето, вчера обядвах в кръчмата „М”, само на 20 метра от моя дом. Часът е 13:35 и аз съм единственият клиент. Радвам се на вниманието на единствената сервитьорка. Притеснява ме това, че е облечена в черно. Барът е отрупан с пепелници. Погледът ми е привлечен от малка глинена плочка с надпис „Живее ми се, но не така”. Над плочката – миниатюрна икона на Богородица с Младенеца. Над иконата – голяма кръгла реклама на „Пещерска отлежала”. До нея реклама на уиски... Гирляндите напомнят, че скоро сме посрещнали Коледа. Кръглата топка с квадратни огледалца на тавана виси не на място, сякаш са я откраднали от дискотека.
Хипертекст от знаци, които си взаимодействат: всеки знак дописва всеки предишен. Грешка: няма предишен и следващ знак, всичко се случва едновременно.
Прочетох етикетите на белите вина във фризера. Нека ми кажат сега, че българинът чете малко... Българинът чете колкото и преди, само четивото е друго. Умберто Еко каза преди време: „Добро за една книга е тя да бъде четена.” Ето моята реплика: Всичко е четиво, всичко може да бъде прочетено.
Моята шкембе-чорба е предмодерна, естествено, освен това е гореща и трябва да чакам. В хипертекста на постмодерната кръчма моята чорба става постмодерна. Прочитам знака, като го изяждам.
В този момент ставам тревожен, понеже отново виждам глинената плочка на стената. Не съм съгласен. На мен ми се живее точно така.
1 коментар:
Браво, Митко! Текстът е страхотен. Отдавна не беше публикувал тук нещо подобно... Да не би застоят да е от влиянието на постмодерността, а? :-)))
Публикуване на коментар