Рап певецът Маниака се оказа много лесна мишена за всички, които искат да се упражняват в публицистика. Кой ли не го наплю, кой ли не се присмя на текстовете му.
В крайна сметка всички направиха една грешка: поставиха знак на равенство между лирическия субект и автора. За тази грешка е виновно средното образование, вероятно, защото ние някак автоматично приемаме, че Ботев се прощава с майка си, че Ботев тръгва по пътя, който е страшен, но славен... Всъщност ние много често сме поставяли знак на равенство между автора и лирическия субект (и не е имало кой да ни покаже разликата).
Аз се абстрахирам от един друг въпрос – дали това е „моята” поезия, дали този тип говорене е моето говорене. По-скоро не е. Обаче аз приемам различни типове говорене и различни жанрове музика. И в поезията, и в музиката едновременно се случват различни типове говорене. Не е нужно, не е задължително всички типове говорене да са фестивални... По улиците е пълно с графити и с драсканици, имащи претенцията за графити. Но аз не вземам кофа с бяла боя и не замазвам драсканиците. (Устоявам на това изкушение.)
Маниака падна жертва на медийната истерия. Като че ли няма по-важни проблеми в дневния ред от въпроса за естeтическите достойнства на рап-музиката.
Няма коментари:
Публикуване на коментар