В шести клас учителката по история ни учеше за ролята на марксизма и за социалистическата революция. Тя казваше: „Работникът няма какво да изгуби освен двете си работни ръце.” Тя разперваше ръцете си с известно чувство за драма.
През 1989 г. въпросът щеше да звучи примерно така: Какво може да изгуби БКП, освен своята ръководна роля?
А какво може да изгуби агентът на Държавна сигурност, ако всичката помия излезе наяве?
Ако преди 20 години имаше достатъчно смели лидери и всички пипала на Държавна сигурност бяха отрязани, ние щяхме да преживеем един по-безболезнен преход. Нашата неспособност да създадем „гражданско” общество без комплекси и без страх бе наказана с ненужно удължен и мъчителен преход.
Какво прави едно тоталитарно общество?
А. Колективно поощрява („Слава на КПСС!”)
Б. Колективно заклеймява („Смърт на американските агресори!”; „Тук живее кулак – народен враг!”)
В. Колективно мълчи под страх от санкция („Вчера май са застреляли Горуня, ама не разправяй пред никого!”)
Какво прави гражданското общество?
А. Колективно поощрява („НАТО е наш стратегически партньор.”)
Б. Колективно заклеймява („Не на скъпия бензин!”)
В. Колективно дискутира без страх от санкция („Трябва ли да се случи приватизация на БДЖ?”; „Защо министърът си подаде оставката?” И т.н.)
Всички опити за дискусия на тема „Държавна сигурност” бяха потушавани с два аргумента от наследниците на БКП. Първо, защо сега този реваншизъм? Второ, опитите за лустрация нарушават конституционните права на агентите от ДС.
Искам да ви припомня, че основната свидетелка по делото за лагерите Надя Дункин бе намерена убита „с тъп предмет” в жилището си на 13 септември 1994 г. От дома й не беше изчезнало нищо... Аз познавах Надя Дункин. Тя беше прекрасен човек и това е най-малкото, което може да се каже за нея. Убийците не бяха намерени, а вероятно и не бяха търсени.
Някъде прочетох, че ако наредим всички досиета от архивите на ДС едно до друго, ще получим редица от 20 километра.
Пътят към ада е постлан с досиета от ДС.
Няма коментари:
Публикуване на коментар