Като чета днес исторически пиеси от времето на Възраждането, диалогът звучи като от „Листопад” или някой от латино-сериалите...
Тодорка (продължава все жаловито). Иванко, когото аз намерих весел и безгрижен, начена да ходи дълбоко умислен и нажален; само когато се заприказваше с мене, ставаше някак весел - така ми се струваше мене - и това аз го вземах за знак на негова дълбока към мене любов. (Вьздиша силно.) Злочеста аз! Аз забравях, че Иванко не може да залиби една робиня, че той е твърде високо от една захвърлена в чужбина и злочеста мома... Той либи друга, царкиньо, друга!... (Затуля лице с рьце и заплаква.)
Мария (става и се приближава до Тодорка; смутено). Тодорке! Какво правиш ти?
Тодорка (без да открие лице). Мъчно ми е, царкиньо, много ми е мъчно...
(Иванку, убиецът на Асеня I, Сцена първа, 1872 г.)
Времената се менят и ние в тях се изменяме, бе казал св. Софроний Врачански, но ние чак толкова бързо не се изменяме...
Няма коментари:
Публикуване на коментар