Закон лични данни не пази

Българското народно събрание прие през 2002 г. Закон за защита на личните данни. Той е бил поправян вече 11 пъти. За всички е ясно, че трябва нещо повече от закон, за да проработи законът...

На първо място – трябва една философия, общо разбиране и вероятно „вътрешно чувство” коя част от данните са лични. Тоест, това е онази страна, която е свързана с нагласите в обществото. Липсата на дистанция в буквалния смисъл издава липсата на усещането за „лично пространство” въобще. Ако пътувате в трамвая или чакате на опашка в магазина, ще усетите каква част от пространството ви е отредена като „лично” пространство... На Балканите като че ли само ушната кал е строго лична...

На второ място е нужно да се ограничи във всяко ведомство безразборното събиране на ЕГН и какви ли не други данни. Веднага ви давам пример: за да получа препоръчано писмо от пощата, служителката ми иска личната карта и записва в омачканата си тетрадка ЕГН, адрес и три имена. После се подписвам. Какво се случва с тази тетрадка, когато се запълни? Има ли процедура за унищожаване? Колко дълго се пази и при какви условия? Централният офис осигурява ли „шредери” за всеки клон на пощите?

Наскоро бях в един от софийските офиси на Националния осигурителен институт (бул. „Стамболийски”), където бяха окачили попълнена бланка с реални имена, адрес, домашен телефон, мобилен телефон и, разбира се, единен граждански номер. За да не се излъжете да препишете чуждите лични данни в своя формуляр, отгоре с дебел флумастер бяха написали „образец!”.

За служителите от НОИ вероятно надписът „образец” е едновременно „защита на личните данни” и предупреждение да не препишете чуждите имена автоматично. Пускам снимки от този „образец” – истински образец за пълна липса на усет по отношение защитата на личните данни. (Имената, адресът и телефоните са заличени от мен.)