Ляво и дясно, уж

В една произволно избрана диктатура понятието политическа грамотност е без значение, защото гласът на човека е без значение.

Аз съм сигурен, че образовението в училищата на България през комунизма не даваше политическа грамотност, а пък след 1990 г. не съм сигурен доколко даваше политическа грамотност (па и каквато и да било друга грамотност).

Политическата грамотност е тази, която позволява на гражданина да разпознае политическото ляво, политическото дясно и политическия център. Тази грамотност позволява също да си дадеш сметка твоите ценности към коя част от спектъра те насочват...

Политическата грамотност дава възможност за паралели между държавите в нашия любим Европейски съюз, примерно. По какво политическото ляво у нас прилича на лявото в Полша? По какво дясното у нас прилича на дясното в Унгария? В ляво или в дясно е „Атака”?

Политическата неграмотност (вероятно) е съвсем целенасочено поддържана вече 20 години. За да закараш политически неграмотния до урната, трябва да закачиш на въдицата кебапче, а не идея.

Най-лошото е, че разни уж-десни политици се опитват да си осребрят чека, като крадат лозунги от палитрата на левия популизъм. Кандидатът за кмет от СДС в София Кисьов тръгна със социалистически лозунги – той заяви, че по-заможните родители трябва да плащат по-висока такса за детска градина от по-бедните, а не като досега – всички по равно. (Абе тия от СДС десни ли беха?)

Законодателите от Великото народно събрание са преценили, че съществуването на партии е ценно за демокрацията. Тоест - да поправя грешката в предното изречение: Съществуването на партиите е необходимо, но не достатъчно условие за демокрация.

Демокрацията е непълноценна, ако партиите се провалят в основната си задача да произвеждат вътрешни елити. Ако партиите вътрешно успеят да си произведат само псевдо-елити, избирателите получават псевдо-лидери. Накрая става така, че е без значение дали отиваш до урната с кебапче или само с идеалите си – получаваш еднакво непълноценна демокрация.

Обаче, ако партиите не осигуряват борба на идеи и избор на модели за управление, защо тогава ги спонсорираме от данъците си? (Според чл. 25 от Закона за политическите партии се раздават субсидии от бюджета на партиите, които са представени в Народното събрание.)

Ставам скептичен, като чуя някой кандидат-президент да казва, че е надпартиен.

„Моята религия е България. Моето знаме е България. Аз съм надпартиен и това е моето най-силно предимство.”

Това е същото като да ти кажа: Нито една партия в България не е достойна да ме има като кандидат. Толкова са калпави и тия, и ония, че не искам да ме припознават и едните, и другите. Чичо ти Алеко Константинов го каза най-добре: И едните, и другите са маскари.

Разбира се, модерното надпартийно говорене е обвито с розови панделки. То не звучи байганьовски просто, а барозовски извисено. Разликата между едното говорене и другото говорене е като между обикновеното зеле и брюкселското зеле.